Уолтър Скот - Айвънхоу

— И Седрик също! — повтори Роуина. — Моят благороден, великодушен настойник! Заслужила съм злото, що ме сполетя, щом можах да забравя за неговата съдба, па макар и мислейки за съдбата на сина му!

— И съдбата на Седрик зависи от твоето решение — продължи де Брейси. — Оставям на тебе да я решиш.

До този момент Роуина бе играла ролята си в тази мъчителна сцена с непоклатима смелост, но това бе, защото не считаше, че опасността е толкова сериозна и близка. Характерът и беше такъв, какъвто сърцеведите обикновено приписват на русите жени — кротък, благ и плах. Но нейното възпитание я бе закалило и направило по-твърда. Свикнала да вижда как волята на всички, включително и на Седрик (който беше твърде своеволен спрямо другите), отстъпва пред нейните желания, тя беше придобила онази смелост и самоувереност, която се поражда у нас благодарение на постоянното уважение на околните ни. Тя мъчно можеше да си помисли, че някой може да се противопостави на волята й, камо ли пък съвсем да я пренебрегне.

Нейната гордост и навик да властва бяха следователно само външни черти, наложени над вродения й нрав, и те я напуснаха, щом очите й се отвориха за голямата опасност, която застрашаваше нея самата, както и нейния любим и настойника й. И когато видя, че волята й, най-малките прояви на която досега бяха срещали само уважение и внимание, сега се сблъсква с волята на един силен, жесток и непоколебим човек, който я държи в своя власт и бе решен да използува тази власт, тя изтръпна от страх пред него.

Тя се огледа, сякаш търсеше помощ, която отникъде не идваше, и след като от гърдите й се изтръгнаха няколко несвързани възклицания, даде воля на своята мъка и скръб в неудържими ридания. Невъзможно бе да гледа човек отчаянието на една такава хубавица, без да се трогне, и де Брейси не остана безучастен, макар че бе по-скоро смутен, отколкото трогнат. Наистина, той бе отишъл твърде далеч, за да се върне назад, и все пак в сегашното състояние на Роуина той не можеше да й повлияе нито с доводи, нито със заплахи. Той крачеше нагоре-надолу из стаята и ту увещаваше изплашената девойка да се успокои, ту се чудеше дали постъпва правилно.

„Ако — мислеше си той — се оставя да ме трогнат сълзите и скръбта на тази отчаяна девойка, какво ще спечеля освен необходимостта да се откажа от надеждите, заради които вече се изложих на такъв риск, и да търпя подигравките на принц Джон и веселите му другари? И все пак — казваше си той — ролята, която играя, не ми подхожда. Не мога да гледам това лице, изкривено от ужас, и тези очи, окъпани в сълзи. Да беше запазила първоначалната си гордост! Или да бях имал аз по-голям дял от тройно изпитаното коравосърдечие на Фрон де Бьоф!“

Разкъсван от тези мисли, той можа само да помоли нещастната Роуина да се успокои и да я увери, че още няма причини да изпада в такова крайно отчаяние. Но тъкмо когато се мъчеше да я утеши, де Брейси бе прекъснат от звука на рога, „разнесъл дрезгав глас наблизо и далеч“, който в същия миг бе стреснал и другите обитатели на къщата и бе прекъснал изпълнението на алчните им и своеволни планове. Може би де Брейси най-малко от всички съжаляваше за това прекъсване, защото разговорът му с лейди Роуина бе достигнал до една точка, в която бе еднакво трудно за него да продължава и да се откаже от намеренията си.

Тук смятаме за необходимо да дадем на читателя убедителни доказателства за истинността на тъжната картина на нравите на онази епоха, която току-що му представихме, отколкото могат да бъдат събитията в един измислен разказ. Тъжно е да се помисли, че тези смели феодали, на чиято съпротива короната на Англия дължи своите свободи, сами са били такива ужасни потисници, способни на изстъпления, противни не само на английските закони, но и на законите на природата и на човечността. Но уви! Достатъчно е да вземем само един пасаж от безбройните данни, събрани от усърдния Хенри от историци — съвременници на тази епоха, за да се уверим, че дори измислиците едва ли могат да се сравнят по ужас с мрачната действителност на онова време.

Описанията, които авторът на Саксонската хроника 113 113 Тази хроника започва от царуването на Алфред (849–901), който може би сам е участвал в съставянето й, и продължава и след норманското нашествие. — Б. пр. дава на жестокостите, извършвани през царуването на крал Стивън от големите феодали и владетели на замъци, всички от тях нормани, е необоримо доказателство за това на какви изстъпления са били годни те, когато са развихрени страстите им. „Те мъчеха бедния народ и го принуждаваха да им строи замъци; и когато замъците бяха построени, те ги напълваха с лоши хора или по-скоро с дяволи, които хващаха и мъже, и жени, щом сметнеха, че имат пари, хвърляха ги в тъмница и — ги подлагаха на по-жестоки изтезания, отколкото изтезанията, търпени от светите мъченици. Някои те удавяха в кал, други обесваха за краката, главите или палците, като под тях запалваха огън. Главите на някои стягаха с възлести въжета, докато им изтече мозъкът, други пък хвърляха в тъмници, пълни със змии, гущери и жаби.“ Но жестоко е да мъчим повече читателя с останалата част на това описание.