Уолтър Скот - Айвънхоу

Наближаваше вече обед, когато де Брейси, заради когото първоначално бе предприета тази авантюра, се яви пред лейди Роуина, за да се помъчи да спечели ръката и имуществото й.

Времето между пристигането в замъка и този момент не бе изцяло запълнено със съвещания между затворниците, тъй като де Брейси бе намерил възможност вече да се на-гизди по вкуса на тогавашните контета. Той бе захвърлил зеленото расо и маската. Дългата му буйна коса се спускаше на чудновати букли върху богато украсена с кожи мантия. Брадата му бе късо подстригана, жакетът му достигаше до средата на бедрата, а поясът, с който бе пристегнат и на който висеше тежкият му меч, бе бродиран и гравиран със злато. Вече споменахме екстравагантната мода на обувките по онова време. Носовете на обувките на Морис де Брейси биха могли да съперничат по екстравагантност с тези на най-голямото конте, тъй като бяха повдигнати нагоре и извити като рога на овен. Така се обличаха в онази епоха галантните кавалери. В случая ефектът на облеклото се подсилваше от хубостта и добрите обноски на де Брейси, които съчетаваха грацията на дворянин с прямотата на воин.

Той поздрави лейди Роуина, като свали кадифената си шапчица, украсена със златна брошка, на която бе изобразен свети Архангел Михаил, който тъпче в краката си сатаната. Същевременно учтиво подкани с жест дамата да седне. Тъй като тя остана права, рицарят свали ръкавицата на дясната си ръка и посегна да я заведе до стола. Но Роуина отказа да се възползува от неговата любезност и отвърна:

— Ако пред мен е моят тъмничар, уважаеми рицарю, а обстоятелствата не ми позволяват да мисля другояче, най-добре подхожда на неговия пленник да остане прав, докато чуе съдбата си.

— Уви, прекрасна Роуина — отговори Де Брейси, — пред вас е вашият пленник, а не вашият тъмничар, и във вашите очи де Брейси ще прочете съдбата си.

— Аз не ви познавам, сър — каза дамата, издигайки гордо глава с накърнено достойнство на високопоставена красавица. — Аз не ви познавам и нахалната фамилиарност, с която прилагате към мене жаргона на един трубадур, не може да извини насилието на един разбойник.

— Ти самата, прелестна девойко — отвърна де Брейси с предишния си тон, — ти самата и твоят чар е виновен за всичко, което съм направил и което е несъвместимо с уважението ми към онази, която съм избрал за царица на сърцето си и пътеводна звезда на очите си.

— Повтарям, господин рицарю, че не ви познавам и че никой мъж, който носи оръжие и шпори, няма право да се натрапва на една беззащитна дама.

— Мое нещастие е наистина — каза де Брейси, — че вие не ме познавате. Но нека се надяваме, че името на де Брейси не е останало неспоменато, когато менестрели и херолди са възхвалявали рицарските подвизи по турнирите и бойните полета.

— Оставете тогава менестрели и херолди да възпяват славата ви, господин рицарю? — отговори Роуина. — Това по-добре подхожда на техните уста, отколкото на вашите собствени. И кажете ми кой от тях ще възхвали в песен или в летопис на турнирите паметната ви победа тази нощ, победа над един старец, придружен от няколко боязливи слуги, и плячката, която взехте — една нещастна девица, отнесена против волята й в замъка на един разбойник?

— Вие сте несправедлива, лейди Роуина — рече рицарят, хапейки устни доста смутен и говорейки вече с по-естествен тон, а не с тона на галантна превзетост, който отначало бе възприел. — Вие самата не знаете що е страст и затова не можете да извините, лудостта на друг, макар тя да е породена от вашата собствена красота.

— Моля ви, господин рицарю — каза Роуина, — да оставите този език, който така често Се използува от странстващи певци, че не подхожда вече за рицари и благородници. Вие наистина ме принуждавате да седна, щом се впускате в тези банални фрази, които всеки най-обикновен пътуващ свирач владее в такова изобилие, че могат да му стигнат от днес, та чак до Коледа.

— Горделива девойко — рече де Брейси ядосан, че галантния му стил не му спечелва нищо друго освен презрение, — знай, че и аз мога да ти отвърна също така гордо. Да знаеш тогава, че аз се помъчих да спечеля ръката ти по начин, който най-добре ти подхожда. Но изглежда, че на твоя нрав по-прилича човек да те ухажва с лък и алебарда, отколкото с общоприетите изрази на дворцовия език.

— Когато вежливият език — каза Роуина — се използува, за да прикрие низко дело, той прилича на рицарски пояс, препасан на най-долен палячо. Не ми е чудно, че ограниченията, които той ви налага, ви дразнят. По-почтено би било да си запазите облеклото и езика на разбойник, отколкото да прикривате разбойническото си дело под маската на вежлив език и поведение.