Уолтър Скот - Айвънхоу

— Дъщеря ти ли! — извика Фрон де Бьоф привидно изненадан. — Де да бях знаел! Аз мислех, че онова чернооко момиче е твоя държанка и по обичая на древните патриарси и герои, които са ни дали хубав пример в това отношение, я дадох за робиня на сър Брайън де Боа Жилбер.

Викът, който се изтръгна от гърдите на Исак при тази жестока вест, отекна във всички сводове на тъмницата и така слиса двамата сарацини, че те изпуснаха евреина. Той се възползува от свободата си и се хвърли на пода, като прегърна колената на Фрон де Бьоф.

— Вземи всичко, което искаш, почтени рицарю — замоли се той, — вземи ми десеторно повече, разори ме, нека стигна до просешка тояга, ако щеш — не, прободи ме с камата си, изпечи ме на тази пещ, но пощади дъщеря ми, пусни я да си върви, без да накърниш честта й! В името на майка ти, която те е родила, пощади честта на една беззащитна девойка! Тя е образ и подобие на моята покойна Рахил и последното от шестте деца, която тя дари с любовта си. Нима ще лишиш един вдовец от последната му утеха? Нима искаш да принудиш един баща да предпочете единственото му останало дете да легне до покойната си майка в гробницата на дедите ни?

— Наистина — рече норманецът малко поомекнал — де да бях знаел това преди! Аз си мислех, че твоето племе обича само кесията си.

— Макар че сме евреи, не мисли тъй лошо за нас — рече Исак в желанието си да използува проявеното за момент съчувствие. — И подгонената лисица, и измъчената дива котка обича малките си — презряното и преследвано Аврамово племе обича своите чада!

— Тъй да бъде — каза Фрон де Бьоф, — за в бъдеще ще вярвам, че е така заради тебе, Исак, но сега няма полза от това. Не мога да поправя станалото и това, което има да става. Дал съм дума на другаря си по оръжие и няма да я наруша заради десет евреи и за още толкова еврейки. Пък и защо мислиш, че нещо лошо ще сполети момичето, даже и да стане плячка на Боа Жилбер?

— Непременно ще я сполети зло! — извика Исак, кършейки ръце. — Кога е било един тамплиер да причини друго освен жестокост на мъжете и безчестие на жените?

— Невярно куче — каза Фрон де Бьоф със святкащи очи и вероятно доволен, че има нов повод да разпали гнева си. — Не светотатствай против светия орден на сионския храм, ами се погрижи за обещания откуп, иначе тежко на еврейската ти мутра!

— Разбойник и подлец — извика евреинът, отвръщайки на обидите на подтисника с ярост, която не можеше вече да обуздае, въпреки че знаеше колко е безсилна, — няма да ти платя нищо, нито една сребърна стотинка няма да получиш, ако не ми върнеш дъщерята здрава и неопетнена.

— Ти с всичкия си ум ли си, израилтянино — рече норманецът строго, — да не би да имаш магия, която може да запази плътта и кръвта ти от горещото желязо и врящото масло?

— Не ме интересува! — викна евреинът, доведен до отчаяние от бащинската си обич. — Прави с мене, каквото искаш. Дъщеря ми е моя плът и кръв и ми е хиляди пъти по-скъпа от това тяло, което ти заплашваш с жестокостта си. Няма да ти — дам никакво сребро, освен ако можех да го излея стопено в алчното ти гърло. Не, няма да ти дам ни една сребърна монета, назарянино, макар и с това да те спася от проклятието, което си заслужил с целия си живот. Вземи ми живота, ако щеш, и признай, че евреинът в мъченията си съумя да разочарова християнина.

— Ще видим — рече Фрон де Бьоф, — защото, кълна се в светия кръст — ужаса за твоето проклето племе, — ти ще изпиташ всички мъки на огъня и стоманата. Съблечете го, роби, и го привържете за железата.

Въпреки слабата съпротива на стареца, сарацините вече успяха да смъкнат горната му дреха и тъкмо щяха съвсем да го съблекат, когато отвън замъка на два пъти се разнесе звукът на рог, който проникна чак в тъмницата. Веднага се чуха високи гласове, които викаха сър Реджиналд Фрон де Бьоф. Тъй като не желаеше да го сварят зает с такова пъклено дело, свирепият барон даде знак на робите да върнат на Исак дрехите и напусна тъмницата със слугите си, като остави евреина да благодари на бога за спасението си или да оплаква пленничеството и съдбата на дъщеря си, според това кои чувства надделяваха — егоистичните или бащинските.

Стаята, в която въведоха лейди Роуина, бе подредена и украсена с известно примитивно великолепие и фактът, че я поканиха тук, можеше да се смята като особен признак на уважение, каквото не бе оказано на другите пленници. Но тъй като жената на Фрон де Бьоф, за която първоначално бе мебелирана тази стая, бе отдавна умряла, избраните по неин вкус украшения бяха овехтели и занемарени. На много места драпериите висяха накриво по стените, някои бяха потъмнели или избелели от слънцето, а други вече разпокъсани и прогнили. Колкото и неприветливо да беше това помещение, все пак бяха сметнали, че то е единственото в замъка, достойно за една богата саксонска наследница. Тук именно я оставиха да размишлява върху съдбата си, докато актьорите в тази тъмна драма си разпределяха ролите, които всеки от тях трябваше да играе. Това се извърши на едно съвещание между Фрон де Бьоф, де Брейси и тамплиера. След дълги и разгорещени спорове относно облагите, които всеки един от тях настояваше да спечели като свой дял от това дръзко предприятие, най-после те решиха съдбата на нещастните си пленници.