Уолтър Скот - Айвънхоу

Обаче пленниците не можаха да се наслаждават на храната; зовът на рог, прозвучал пред портите на замъка, отвлече вниманието им от това тъй сериозно занимание. Този звук проехтя три пъти, и то с такава сила, сякаш излизаше от рога на приказен рицар, изпратен от съдбата да разнесе като утринна мъгла магията от някой замък заедно с кулите, крепостната стена и портите. Саксонците скочиха от масата и изтичаха към прозореца. Но любопитството им остана незадоволено, защото прозорецът гледаше към двора на замъка, а звукът идваше отвън стените. Все пак очевидно този зов вещаеше нещо важно, защото в сградата незабавно настана суетня.

Нека оставим саксонските вождове да се наслаждават на обеда, щом незадоволеното любопитство им позволи да се погрижат за нуждите на полузадоволения си апетит, и да надникнем в по-мрачния затвор на Исак от Йорк. Бедният евреин бе набързо натикан в една подземна тъмница на замъка дълбоко под земята, по-ниско дори от дъното на рова. Светлина проникваше само през едно-две кръгли прозорчета, разположени тъй високо, че пленникът не можеше да ги стигне дори с ръка. Даже посред бял ден тези отвори пропускаха бледа и неясна светлина, която се заменяше от пълен мрак дълго преди останалата част на замъка да бъде лишена от светлината на божия ден. По стените висяха ръждясали вериги и окови, носени от някогашни пленници, за които са се страхували, че ще направят опит да избягат. В халките на една от тези вериги още висяха две прогнили кости, вероятно от човешки крак, сякаш някой затворник е бил оставен там не само да умре, но и да се превърне на скелет.

На единия край на това зловещо помещение имаше голямо огнище, над което беше сложена желязна решетка, полуразядена от ръжда.

Целият вид на тъмницата можеше да вдъхне ужас и в посмело сърце от това на Исак. Той обаче бе по-спокоен под гнета на непосредствената опасност, отколкото когато бе обзет от страхове, чиято причина бе все още далечна. Любителите на лова казват, че заекът страда повече, докато го гонят хрътките, отколкото когато се гърчи вече в зъбите им. Затова възможно е, че евреите, които тъй често имат причина да се плашат, до известна степен са душевно подготвени за всички прояви на тиранията, упражнявана над тях. Така че всяко извършено вече насилие не носи в себе си този елемент на изненада, който прави ужаса тъй смазващ. Пък и Исак не за първи път се намираше в такова опасно положение. Затова опитът, както и надеждата, му подсказваше, че може би пак ще се спаси, както птицата се спасява от ловеца. И главно, помагаше му непреклонната твърдост на неговия народ и желязната решителност, с която израилтяните, както е известно, са изтърпявали и най-страшните беди, стоварени им от насилниците, само и само да не отстъпят през техните искания.

Обхванат от този дух на пасивна съпротива, затънат в наметалото си, за да се предпази от влагата на плочите, Исак седеше в един ъгъл на тъмницата си. Сключените му ръце, разрошената коса и брада, коженото наметало и висока шапка под тънките струйки неясна светлина представляваха сюжет, достоен за четката на Рембранд, ако този прочут художник бе живял по онова време. Почти три часа евреинът седя така, без да мръдне. Сетне по стълбите на тъмницата се чуха стъпки. Вдигнатите резета изтракаха, пантите изскърцаха, вратата се отвори и Реджиналд Фрон де Бьоф влезе в тъмницата, следван от двамата сарацински роби на тамплиера.

Фрон де Бьоф, висок и силен мъж, бе прекарал живота си във войни или лични вражди и борби и никога не бе подбирал средствата, за да разшири феодалната си власт. Чертите на лицето му отговаряха на неговия характер и носеха отпечатъка на жестоки и зли страсти. Белезите от рани по него, ако бяха на друго лице, биха предизвикали съчувствието и уважението, което дължим на честната храброст. Но у Фрон де Бьоф те само засилваха жестокостта на образа му и ужаса, който цялата му личност вдъхваше. Този страшен барон бе облечен в къса кожена дреха, прилепнала плътно о тялото му и изтъркана и изцапана от бронята. Той не носеше никакво оръжие освен една кама на кръста, която уравновесяваше тежестта на ръждясалите ключове, закачени на дясната му страна.

Черните роби, които придружаваха Фрон де Бьоф, не носеха сега разкошните си дрехи, а бяха облечени в дълги ризи и панталони от грубо ленено платно: ръкавите им бяха навити над лактите като на касапи, готови за работа в кланицата. Всеки един от тях носеше в ръка малка кошница. Като влязоха в тъмницата, те се спряха до вратата и изчакаха, докато Фрон де Бьоф сам я заключи два пъти. След тази предпазна мярка той пристъпи бавно към евреина, без да го изпуска от очи, сякаш искаше да го парализира с поглед, както някои животни парализират плячката си. И мрачните и зли очи на Фрон де Бьоф като че ли наистина притежаваха подобна власт над нещастния пленник. Евреинът седеше със зяпнала уста и ококорени очи, вперени в свирепия барон с такъв ужас, че тялото му съвсем се сви и смали, когато срещна втренчения и злокобен поглед на жестокия норманец. Нещастният Исак нямаше сили не само да стане да се поклони, както му диктуваше страхът, но не можа дори да свали шапка или да произнесе поне една умолителна дума — тъй дълбоко бе развълнуван от убеждението, че го грозят изтезания и смърт.