Уолтър Скот - Айвънхоу

— Тъжно е наистина — отвърна Ателстън, — но надявам се, че ще ни определят не много голям откуп. Всеки случай не вярвам да възнамеряват направо да ни уморят от глад. И все пак, макар че наближава пладне, не виждам никакви приготовления за обед. Погледнете през прозореца, благородни Седрик, и вижте дали слънцето не наближава вече към пладне?

— Може и да наближава — каза Седрик, — но аз не мога да погледна към този решетъчен прозорец с цветни стъкла, без да се събудят в мене мисли, твърде далечни от настоящия момент и неговите лишения. Когато бе строен този прозорец, благородни приятелю, нашите смели деди не са познавали изкуството да правят стъкло и да го оцветяват. Гордият баща на Улфгангър довел един майстор от Нормандия, за да разхубави замъка му с тази нова украса, която пречупва златната светлина на светия божи ден в най-фантастични краски. Чужденецът пристигнал тук, беден просяк, раболепен и жалък, готов да сваля шапка пред най-простия саксонски слуга в къщата. А се върнал в родината си разглезен и възгордян, за да разкаже на алчните си сънародници за богатството и наивността на саксонските благородници. Безумие, о, Ателстън, предвиждано и предчувствано от онези потомци на Хенгист и смелото му племе, които пазеха простотата на своя начин на живот. Ние направихме тези чужденци наши сърдечни приятели и доверени слуги. Ние приехме техните майстори и изкуството им и презряхме честния, прост и суров бит на смелите си деди. Обезсили ни норманското изкуство дълго преди да ни покори норманското оръжие. Сто пъти по-добра бе простата храна, която ядяхме в мир и свобода, отколкото скъпите лакомства, от любов към които станахме роби на чуждия завоевател.

— И най-простото ядене — отвърна Ателстън — сега би ми се видяло разкош. Чудно ми е, благородни Седрик, че можете така добре да си спомняте за минали дела, а пък да забравяте, че е вече време за обед.

— Губя си времето аз — промърмори нетърпеливо Седрик — да му говоря за каквото и да е друго освен за туй, което дразни апетита му. Духът на Хардиканют е влязъл в него и единственото му удоволствие е да се тъпче, да се налива и да иска още. Уви! — възкликна той, хвърляйки съчувствен поглед към Ателстън — жалко, че в туй хубаво тяло се крие такава безчувствена душа. Жалко, че такова велико дело като възраждането на Англия се крепи на такава несъвършена опора. Но ако се ожени за Роуина, може би все пак нейното по-благородно и великодушно сърце ще разбуди дремещите у него хубави чувства. Но как може да стане това, когато Роуина, Ателстън и самият аз сме пленници на този жесток разбойник и сме пленени може би именно защото той усеща, че ако сме на свобода, може да представляваме опасност за узурпираната от неговия народ власт?

Докато саксонецът бе потънал в мрачните си размисли, вратата на затвора им се отвори и влезе един иконом с белия си жезъл. Тази важна личност пристъпи в стаята с тържествена крачка, последван от четирима слуги, които носеха маса с ястия. Видът и ароматът им сякаш изведнъж накараха Ателстън да забрави всички преживени неприятности. Хората, които носеха трапезата, бяха с маски и мантии.

— Що за маскарад? — запита Седрик. — Да не мислите, че като се намираме в замъка на вашия господар, не знаем чии пленници сме. Кажете му — продължи той в желанието си да използува тази възможност, за да започне преговори за освобождаването си, — кажете на вашия господар Реджиналд Фрон де Бьоф, че не виждаме никаква друга причина да ни лиши от свобода, освен желанието му да се обогати за наша сметка. Кажете му, че отстъпваме пред неговата алчност, както при подобни обстоятелства бихме отстъпили пред един истински разбойник. Нека определи какъв откуп иска за освобождението ни и ние ще му пратим, стига да е по възможностите ни.

Икономът не отвърна, а само се поклони.

— Кажете още на сър Реджиналд Фрон де Бьоф — обади се Ателстън, — че го призовавам на смъртна борба на кон или в ръкопашен бой в срок до седем дни от освобождението ни на кое да е сигурно място. И ако той е истински рицар, не ще посмее при тези обстоятелства да откаже или да отложи борбата.

— Ще предам на рицаря вашата покана — отвърна икономът. — А сега седнете да се нахраните.

Ателстъновата покана за борба не бе изречена с особена грация, защото една голяма хапка, за чието сдъвкване беше нужна дейността и на двете му челюсти, и присъщата му колебливост значително намалиха ефекта от смелото предизвикателство. И все пак думите му бяха приети от Седрик като неоспоримо доказателство за пробуждащия се войнствен дух на другаря му, чието досегашно равнодушие бе започнало да изчерпва търпението му въпреки неговото уважение към високия произход на Ателстън. Сега той сърдечно му стисна ръка в знак на одобрение, но бе малко огорчен от забележката на Ателстън, че бил готов да се бие с дузина такива като Фрон де Бьоф, само и само по-скоро да се измъкне от тази тъмница, дето слагали толкова много чесън в гозбите си. Въпреки това ново доказателство за пълното му безразличие към всичко освен към ядене и пиене, Седрик седна срещу Ателстън и скоро показа, че ако бедствията на родината му бяха в състояние да прогонят всяка мисъл за храна, докато масата не бе сервирана, то щом веднъж яденето бе поднесено, апетитът му бе достоен за неговите саксонски прадеди, от които го бе наследил наред с другите си качества.