Уолтър Скот - Роб Рой

Както вървях по една от тези алеи, чух за моя изненада острия и самодоволен глас на Андрю Феъсървис, който с чувство за собствената си важност говореше по-високо, отколкото другите смятаха, че е прилично на този свят ден. Може би не беше твърде красиво, че се скрих зад една група дървета, но това беше най-лесният начин да не ме забележи и започне да ми натрапва усърдието си и нахалното си любопитство. Когато минаваше край мен с един сериозен мъж с черно сако, прихлупена шапка и женевско наметало, чух го да описва моята личност по следния начин, който самолюбието ми отхвърли като карикатура, и все пак не можех да не призная, че в описанието му има доза истина:

— Да, да, господин Хамърго, така е. Той не е чак толкова глупав, има от време на време някакви проблясъци на здрав разум, ама е малко смахнат и завеян със своята поезия. Види ли някой стар стволест дъб, той му се любува, като че ли е породиста круша, отрупана със сочни плодове. А пък някоя скала с бликащ от нея извор е за него по-хубава от градина с цветни лехи и най-хубави растения в саксийки. Предпочита да дърдори с една глупава жена, Даяна Върнън (по-добре да я викат Даяна Ефеска, защото тя не е нищо повече от езичница, даже по-лошо — католичка, истинска католичка) — дърдори с нея или коя да е друга празноглава фуста, вместо да слуша мен или вас, господин Хамърго, или друг солиден и здравомислещ човек, който може да му даде добри съвети за цял живот. Не може да търпи разумен разговор, сър, само суета и празни приказки го интересуват. Каза ми един път бедният заблуден младеж, че псалмите Давидови били прекрасна поезия! Като че ли светият псалмопевец е мислил за разни там звучни рими като неговите собствени глупости — дето ги нарича поезия. Господ да му е на помощ. Два реда от Дейвид Линдзи 128 128 Дейвид Линдзи (1490–1555) — шотландски поет. — Б. р. струват повече от всичко, което е съчинил този жалък стихоплетец.

Сигурно няма да се изненадате, като чуете, че докато слушах това извратено описание на своя характер и занимания, аз гласях за господин Андрю неприятната изненада да му строша главата при първия удобен случай. Неговият приятел от време на време показваше с възклицания „Нима?“ и „Да, да“, че слуша с интерес излиянията на господин Феъсървис. Най-после той направи някаква по-дълга забележка, чието съдържание можах да отгатна само от отговора на моя водач, верния и честен Андрю, който каза:

— Да му кажа мнението си ли? Да не съм луд? Та той е същински дявол бе, човече! Той е като стария глиган на Джайлз Хедъртап — само да се мернеш отпреде му, ще се обърне и ще те намуши. Защо стоя при него ли? — питате вие. Ами наистина, и аз сам не знам защо стоя при него… Всъщност момчето в края на краищата не е лошо и има нужда от някой разумен човек да го пази. Много му са редки пръстите, пара не задържа. Не е лошо да бъде човек близо до него, когато си развърже кесията, а тя е почти винаги развързана. Освен това е от добър род. Сърцето ме тегли към този беден, неразумен младеж, господин Хамърго, пък и заплатата…

Към края на тези поучителни изказвания господин Феъсървис сниши гласа си, както повече подобаваше за разговор на обществено място в неделя вечер, и скоро аз не можех вече да чувам разговора между него и другаря му. Необмисленото ми негодувание скоро намаля при мисълта, че (както сам Андрю би се изразил) „който подслушва, чува само лоши работи за себе си“ и че който случайно чуе собствените си слуги да говорят за него, трябва да бъде готов да понесе дисекцията на един анатом като господин Феъсървис. Тази случка ми беше полезна и с чувствата, които събуди у мен, и с това, че помогна да премине неусетно времето, което течеше тъй бавно.

Вече се беше свечерило и сгъстяващият се мрак правеше широката и дълбока придошла река да изглежда тъмна и еднообразна, мътна и буйна под слабите лъчи на нащърбената бледа луна. Тежкият стар мост на река Клайд едва се виждаше и напомняше призрачния мост през долината на Багдад, описан от Мирза в неговото неповторимо видение 129 129 „Видението на Мирза“ — повест от Олдисън, поместена в един от броевете на „Наблюдателят“. В нея в алегорична форма се описва мостът на човешкия живот, прехвърлен през океана на вечността. — Б. пр. . Ниските арки, които се мержелееха също така неясни, както реката под тях, приличаха по-скоро на зинали пещери, които поглъщат тъмната река, отколкото на отвори, през които минават водите й. С напредването на нощта тишината ставаше по-дълбока. От време на време по реката проблясваха мъждукащи светлини на лодки, с които малки групи хора се връщаха в къщи след вечеря с приятели — единственото удоволствие, което строгите презвитерианци си позволяваха в неделя. Понякога се чуваше тропот на кон, чийто ездач беше прекарал неделята в Глазгоу и сега се връщаше в жилището си извън града. Постепенно тишината все по-рядко се нарушаваше. Най-после стана съвсем пусто и тихо и аз можех да се наслаждавам на самотната си разходка край Клайд сред тържествено безмълвие, нарушавано само от камбаните на черквите, които отмерваха всеки изминат час.