Уолтър Скот - Роб Рой

Ето такива лица се разкриваха пред критичния ми поглед, наредени в редица и осветени от малкото слънчеви лъчи, които се промъкваха през решетъчните готически прозорци на ниската черква в Глазгоу. След като хвърлеха светлина върху лицата на внимателната публика, те се губеха сред празните сводове зад нея, така че предната част на този лабиринт беше в полусянка, а задната оставаше в пълен мрак и изглеждаше безкрайна.

Казах вече, че стоях с други посетители във външния кръг около богомолците, с лице към проповедника и с гръб към сводестите гробници, за които вече няколко пъти споменах. Положението ми беше особено неудобно за слушане, защото и най-малкият шум отекваше хилядократно в редицата сводове зад мен. От време на време се чуваше шум от дъждовни капки, които падаха през някаква пукнатина на разнебитения покрив и пляскаха по плочите на пода; този шум ме караше често да обръщам глава назад към мястото, откъдето идеше; и колкото пъти очите ми се вперваха нататък, трудно ми беше да ги откъсна оттам. Въображението ни обича да прониква колкото може по-дълбоко в един такъв сложен лабиринт, потънал в полумрак и пълен с предмети, които дразнят любопитството само защото придобиват нещо тайнствено поради неясните си и смътни очертания. Очите ми постепенно свикнаха с мрака, в който се заглеждаха, и неусетно мислите ми се спираха много повече върху това, което откривах там, отколкото върху метафизичните тънкости в разсъжденията на проповедника.

Баща ми често се е мъчил да ме отвикне от тази разсеяност, която може би се дължи на една възбудимост на въображението, съвършено чужда на него. И тъй като сега забелязах, че пак ме обзема изкушението да не внимавам, спомних си дните, когато ръка за ръка с него отивах в параклиса на г-н Шауър и как сериозно баща ми ме съветваше да не си губя времето, защото времената са лоши. В настоящия момент този спомен, вместо да ме накара да съсредоточа вниманието си, още повече ме отвлече от това, което ставаше около мен, защото извика в паметта ми опасността, в която се намираше самият той и търговията му. Помъчих се, колкото е възможно по-тихичко, да накарам Андрю да се осведоми дали господата от фирмата „Маквити и сие“ са в черквата. Но Андрю, заслушан с дълбоко внимание в проповедта, само силно ме сръга с лакът, за да млъкна. Помъчих се после, също така безуспешно, да потърся с очи сериозната и делова физиономия на Оуън сред морето от лица, които бяха вперили очи към амвона. Но нито под широките кожени калпаци на гражданите на Глазгоу, нито под широкополите шапки на селяните от Ланаркшър не можах да видя нищо, което да ми напомни за скромната перука, колосаното жабо и обичайния кафяв костюм на главния счетоводител на фирмата „Озбълдистън и Трешъм“. Тревогата ме обзе с такава сила, че нито интересът към новата за мен обстановка, която ме развличаше, нито дори чувството ми за приличие не можеше да я надвие. Дръпнах силно Андрю за ръкава и му казах, че искам да напусна черквата и да продължа, както мога, търсенето си. Андрю, еднакво упорит в черквата както в Чевиотските планини, известно време не благоволи да ми отговори, но когато видя, че иначе няма да млъкна, ми каза важно, че веднаж като сме влезли в черквата, не можем да излезем, докато не свърши службата, защото вратите се заключвали, щом започне молитвата. След като ми каза това отривисто и с раздразнен шепот, Андрю си придаде пак мъдър и критичен вид и се заслуша с внимание в проповедта.

Докато се мъчех да превърна необходимостта в добродетел и да насоча мислите си към проповедта, бях отново прекъснат по много странен начин. Един глас зад мен пошепна ясно в ухото ми: „Вие сте в опасност в този град.“ Обърнах се уж случайно.

До мен и отзаде ми стояха няколко обикновени работници с колосани ризи, закъснели като нас за службата. Не знам защо един поглед към лицата им ме увери, че нито един от тях не е този, който ми беше говорил. Те слушаха внимателно проповедта и никой от тях не отвърна на моя изпитателен и уплашен поглед с изражение, което да означава, че ме разбира. Може би този, който ми се беше обадил, се бе скрил веднага, след като бе изрекъл странното си предупреждение, зад масивната кръгла колона зад нас. Мислите ми се забъркаха във всевъзможни догадки защо именно тук ми се правеше това предупреждение, към каква опасност насочваше вниманието ми и кой беше този, който го беше изрекъл. Сметнах обаче, че предупреждението ще се повтори и реших да гледам само към свещеника, така че този, който ми беше говорил, да се изкуши да ми заговори пак, мислейки, че първият път думите му не са били чути.