Уолтър Скот - Роб Рой

На другата сутрин камбаните на всички черкви забиха, за да, възвестят празника. Въпреки че бях чувал как строго се спазва неделята в Шотландия, първото ми желание, естествено, бе да потърся Оуън. Когато се осведомих, обаче, казаха ми, че всички мои опити биха били напразни „докато не пусне черква“. И ханджийката, и водачът ми ме увериха, че няма да намеря жива душа нито в кантората, нито в дома на „Маквити, Макфин и сие“, към които ме упътваше писмото на Оуън, и че още по-малко мога да се надявам да намеря някой от самите съдружници. Те били сериозни хора и сигурно са там, където трябва да бъдат всички добри християни на такъв ден, т.е. в Баронската черква.

Андрю Феъсървис, чието възмущение от представителите на правосъдието в родината му за щастие не беше се разпространило и върху другите свободни професии, сега започна да възхвалява проповедника, който трябваше да служи тази сутрин, а ханджий-ката му пригласяше. В резултат на това реших да отида в това тъй популярно място за молитва, по-скоро за да узная, ако е възможно, дали Оуън е пристигнал в Глазгоу, отколкото за да получа някаква духовна храна. Надеждите ми нараснаха, когато бях уверен, че ако достопочтеният господин Ефрейм Маквити е изобщо между живите, той непременно ще почете днес с присъствието си Баронската черква и че ако случайно в дома му гостува чужденец, той без съмнение ще го заведе със себе си на службата. Тази възможност определи окончателно решението ми и, придружен от верния Андрю, аз тръгнах за черква.

При този случай обаче аз не се нуждаех особено от водач, защото тълпата, която се беше насочила по стръмна калдъръмена улица, за да чуе най-популярния проповедник в Западна Шотландия, сама би ме повлякла със себе си. Като стигнахме върха на хълма, завихме наляво и две големи двукрили врати ни пропуснаха да влезем в откритото широко гробище около катедралата на Глазгоу. Архитектурата на сградата е по-скоро мрачна и тежка, отколкото изящна, но особеностите на готическия й стил са тъй строго издържани и подхождат на околната среда, че нейната внушителност и тържественост веднага ми направиха силно впечатление. Бях толкова поразен и прехласнат от външния вид на черквата, че няколко минути Андрю напразно се мъчеше да ме за-мъкне вътре.

Макар и да се намира в един доста голям и многолюден град, тази стара и масивна сграда изглежда напълно усамотена. От едната страна от градските къщи я делят високи стени; от другата й страна има дълбоко дере, на дъното на което бълболи скрито поточе, чийто нежен шепот увеличава внушителната тържественост на гледката. Отвъд дерето се издига висок бряг, гъсто залесен с борови дървета, чиято тъмна сянка се разстила над гробището и създава подходяща мрачна атмосфера. Самият черковен двор имаше особен вид, защото макар че беше сам по себе си просторен, той беше малък за многобройните почтени граждани, погребани в него, почти всеки с паметник на гроба си. И затова нямаше много място за високата избуяла трева, която обикновено покрива част от земята на такива места, където грешниците нямат вече грижи и уморените намират покой. Плоските надгробни камъни са поставени тъй близо един до друг, че дворът сякаш е постлан с тях и макар че покривът му е небето, той прилича на пода на някоя стара английска черква, осеян целият с надгробни надписи. Съдържанието на тези тъжни спомени за краткия земен живот, за напразните грижи, които крият те, суровият урок, който ни дават за нищожеството на човека, огромното пространство, което са покрили тъй нагъсто, и техният еднообразен тъжен тон ми напомняха за скрижалите на пророка, „изписани отвътре и отвън с жалби, скръб и мъка“.

Величественият вид на самата катедрала отговаря напълно на тази обстановка. Човек чувствува, че архитектурата и е тежка, и все пак съзнава, че въздействието от нея би се развалило, ако беше по-лека и с повече украса. Както узнах, това е единствената катедрална черква в Шотландия освен катедралата на Къркуол на Оркнейските острови, която е останала непокътната през време на Реформацията; Андрю Феъсървис, който наблюдаваше с гордост впечатлението, което ми направи тя, обясни нейното запазване по следния начин.

— A-а! Това се казва черква! Няма по нея разни украшения и фигурки, и финтифлюшки — солидна, добре споена зидария, която ще изтрае, докато свят светува, и ни човешка ръка, ни барут могат да я разрушат. Малко остана да пострада по времето на Реформацията, когато разрушиха черквите на св. Андрю и Пърт, и други някои, за да ги очистят от следите на папизма и идолопоклонството, от иконите, патрахилите и другите подобни парцали на старата развратница 121 121 Католическата черква. — Б. пр. , която се е разположила на седем хълма, сякаш един не стига за стария й задник. Тогаз народът — селяните от Ренфру, Барон и Горбалс — решили да дойдат в Глазгоу една хубава сутрин и да се опитат да очистят черквата от папските джунджурии. Но гражданите на Глазгоу се уплашили да не би старата им черква да пострада от такова грубо лечение и затова забили голямата камбана и събрали с барабан занаятчиите. За щастие достойният Джеймс Рабат бил председател на гилдията нея година (сам той бил зидар и затова още повече искал да запази старото здание). Занаятчиите се събрали и заявили на тълпата селяни, че ще се сражават с тях, ама няма да позволят да пострада черквата им, както станало на други места. Това не е било от любов към католицизма — никой не може да обвини занаятчиите от Глазгоу в такова нещо. И така, скоро се споразумели да махнат статуите на горските светии от нишите им. Каменните идоли били натрошени на парчета, както се иска в евангелието, и хвърлени в реката и старата черква се изправила хубава като котка, след като й изчистиш бълхите, и всички били доволни. Чувал съм умни хора да казват, че ако бяха направили същото във всички черкви в Шотландия, Реформацията нямаше да пострада от това, а пък щяхме да имаме повече прилични християнски черкви. Защото аз съм живял дълго време в Англия и никой не може да ме убеди, че кучкарниците на Озбълдистън Хол не са по-хубави от много храмове божи в Шотландия.