Уолтър Скот - Роб Рой

— Ами! Та то е все едно да ограбиш египтяните 114 114 Ограбвам египтяните, т.е. — ограбвам враговете си. — Б. пр. — отвърна Андрю. — Бедната ни стара Шотландия достатъчно, си тегли от онези мошеници акцизните и ревизорите, които са се нахвърлили като скакалци отгоре й от това злополучно обединение насам. Един добър неин син е длъжен да й занесе от време на време нещичко за пийване, та да сгрее изстрадалото й сърце напук на онези мръсни разбойници.

След като го поразпитах по-подробно, узнах, че Андрю често е пътувал по тези планински пътеки като контрабандист преди и след установяването си на работа в Озбълдистън Хол. Това обстоятелство беше от особено значение за мен, защото го правеше добър водач, въпреки лудешкия му бяг в началото на пътуването ни. Даже и сега, когато яздехме по-бавно, прощалната чашка сякаш не бе още съвсем изгубила въздействието си върху постъпките на Андрю, а може би имаше и нещо друго, което го вълнуваше. Той често поглеждаше нервно и уплашено назад. И щом като пътят ставаше по-добър, проявяваше желание да ускори хода си, сякаш се боеше, че някой го преследва. Тези признаци на тревога постепенно намаляха, когато стигнахме един висок, гол хребет със стръмни склонове и от двете страни, който се простираше на около една миля от изток към запад. Бледите лъчи на зората вече осветяваха хоризонта, когато Андрю още веднъж погледна назад и като видя, че по баирите, по които бяхме минали, не се вижда жива душа, грубите черти на лицето му се поотпуснаха и той най-напред си засвири, а после запя весело, но не твърде мелодично, припева на една шотландска песен:

Същевременно той потупа шията на коня, който го носеше тъй смело. С това вниманието ми бе привлечено към животното и аз веднага познах една от любимите кобили на Торнклиф Озбълдистън.

— Какво значи това, сър? — казах аз строго. — Та това е кобилата на господин Торнклиф.

— Не отричам, че може на времето да е била на скуайър Торнклиф, ама сега е моя.

— Ти си я откраднал, разбойнико!

— Не, не сър, никой не може да ме обвини мене в кражба. Ето как стои работата. Скуайър Торнклиф взе от мен назаем десет лири да отиде на състезанията в Йорк и вместо да ми ги върне, каза, че ще ми строши кокалите, ако още един път посмея да си поискам парите. Сега пък той зор ще види да си получи коня оттатък границата. Ако не ми плати до стотинка, няма да види и един косъм от опашката му. Аз познавам един хитър човек в Лаумейбън, ловък юрист, който ще ми каже как да се оправя с него. Откраднал съм бил кобилата! Кражбата е грях, който Андрю Феъсървис никога не е извършил. Аз просто я задържах jurisdictiones fandandy causey 115 115 Андрю неправилно цитира юридическия израз „Jurisdictiones fundandi causa“ — „За обоснование на иска“ — Б. пр. . Какви хубави съдийски думи — почти като езика на нас градинарите и на други учени хора. Жалко само, че са толкоз скъпи. Само тези три думи получих от един дълъг процес, дето ми струва четири бъчонки от най-хубавата ракия, която някога е стоплял гърлото на човека. Ех, сър, скъпа работа е правосъдието!

— Още по-скъпо ще ти излезе, Андрю, ако си решил по такъв начин да си върнеш дължимото, без разрешение на закона.

— Ами, ами, слава богу, сега сме вече, в Шотландия и аз мога да намеря приятели адвокати, па и съдии по-лесно от всеки Озбълдистън. Третата братовчедка на майчината ми майка е роднина на кмета на Дъмфриз и той няма да допусне човек от рода му да пострада. Тук, ще знаете, законите са еднакви за всички. Не е като при нас, дето може да те набият с камшик, преди да усетиш, по нареждане на секретаря Джобсън. Но скоро там няма да има изобщо никакви закони, та затуй и напуснах.

Много се ядосах на постъпката на Андрю и проклинах съдбата си, че за втори път ме беше тласнала в компанията на човек с такова съмнително поведение. Затова реших да купя от него кобилата, щом свършим пътуването и да я върна на братовчед си в Озбълдистън Хол. Смятах да уведомя чичо си още от първия град, в който има поща. Сметнах, че е безсмислено да се карам на Андрю, който в края на краищата беше постъпил твърде естествено за човек в неговото положение. Затова потиснах яда си и го запитах какво иска да каже с последните си думи, че в Нортъмбърланд скоро нямало да има никакви закони.

— Закони ли? — каза Андрю. — Е да, ще царува там законът на сопата. Поповете и ирландските офицери и онези говеда католиците, дето скитат насам-натам, защото не смеят да си стоят в къщи, ги има сега под път и над път в Нортъмбърланд, а пък тези гарвани не се трупат някъде, ако не надушат мърша. Сигурен съм, че негова милост сър Хилдебранд ще се забърка в някаква каша — у тях има колкото щете пушки и пищови, ками и саби, и скоро ще ги развъртят, защото младите Озбълдистъновци са глупави и страх нямат, да прощава ваша милост.