Уолтър Скот - Роб Рой

— Казвам ти, че ме интересува само пътя. Ще платя на човека доволно — ще му дам всичко в границите на разумното.

— Всичко — отвърна Андрю, значи нищо. А момчето, дето имам пред вид, знае преките пътища и разни пътечки през баирите и…

— Нямам време да говоря по този въпрос, Андрю. Ти направи пазарлъка от мое име, както си искаш.

— Аха, така може! — отговори Андрю. — Мисля си, щом като е така, аз ще бъда туй момче, дето ще ви заведе.

— Ти ли? Ами как ще си оставиш работата?

— Преди известно време казах на ваша милост, че отдавна смятам да се махам, може би още от първата година, когато дойдох в Озбълдистън Хол, а сега наистина смятам да се махна — по-добре да си отрежеш пръста, отколкото винаги да те боли.

— Значи, напущаш службата си? Ами няма ли да си изгубиш заплатата?

— Е, някаква загуба все ще има. Ама у мен има пари на господаря, дето ги вземах за ябълките от старата градина — голяма файда видяха тези, дето ги купиха — зелен боклук бяха; а пък сър Хилдебранд все настоява да му дам парите (всъщност управителят Ги иска), като че ли бяха кой знае какви златни пармени. Има у мен и пари за семената — та мисля, че надницата все ще се навакса. Пък и вярвам, че ваша милост ще има пред вид загубата ми, като стигнем в Глазгоу. Кога искате да тръгнем?

— Утре сутринта призори — отговорих аз.

— Това е май доста неочаквано — къде ще намеря кон? Чакай — знам къде ще намеря точно такова добиче, каквото ми трябва.

— Тогава в пет часа сутринта, Андрю, ще ме срещнеш на алеята.

— Дявол да ме вземе, ако не устоя на срещата — отговори Андрю енергично. — Ама ако слушате мен, хайде да тръгнем два часа по-рано. Аз знам пътя и по светло, и по тъмно, също като слепия Ралф Ронълдсън, който пропътувал всички баири в околността, а не знаел какъв е цветът на изтравничето.

Аз одобрих предложената от Андрю промяна на първоначалния ми план и ние се уговорихме да се срещнем на уреченото място в три часа сутринта. Но изведнъж една мисъл хрумна на бъдещия ми спътник.

— Вампира! Вампира! Ами ако ни нападне? Не ща да се срещам с такива работи два пъти на денонощие.

— Хайде, хайде! — възкликнах аз, тръгвайки си. — Не бой се от дяволи от оня свят — на този свят има живи дяволи, които могат и сами да се оправят не по-зле, отколкото ако цялата орда на Луцифер би им дошла на помощ.

С тези думи, при които имах пред вид собственото си положение, аз напуснах жилището на Андрю и се върнах в замъка.

Направих някои приготовления, необходими за предстоящето ми пътуване, прегледах и напълних пистолетите си и после се хвърлих на кревата да поспя малко, ако е възможно, преди да поема този дълъг, уморителен и неспокоен път. Организмът ми, изтощен от бурните вълнения през деня, се оказа по-добър към мен, отколкото очаквах, и аз потънах в дълбок и здрав сън, от който се стреснах, когато старият часовник удари два от куличката до спалнята ми. Станах веднага, запалих свещ, написах писмото до чичо си и оставяйки някои дрехи, които щяха да ми пречат, сложих останалия си гардероб в куфара, слязох тихо долу и стигнах в конюшната без никакви пречки. Без да бъда такъв опитен коняр като братовчедите си, аз все пак се бях научил в Озбълдистън Хол да тимаря и оседлавам коня си, и след няколко минути бях вече го яхнал, готов за път.

Докато яздех по старата алея, която залязващата луна огряваше с бледа светлина, аз погледнах с дълбока и скръбна въздишка назад към стените, зад които беше Даяна Върнън, с тъжната мисъл, че ние може би се разделяме завинаги. Невъзможно беше да различа сред дългите правилни редици от готически прозорци, които сега изглеждаха призрачно бели на лунната светлина, прозореца на стаята, в която живееше тя. Даяна е изгубена вече за мене, мислех си аз, докато очите ми бродеха по неясните и заплетени архитектурни линии, които представляваше Озбълдистън Хол на лунната светлина. Загубена е вече за мене, още преди да съм напуснал мястото, където живее! Каква надежда мога да имам да поддържам някаква връзка с нея, когато ще ни разделят километри!

Докато се бях спрял, потънал в нерадостни размисли, „железният език на времето прошепна «три» в сънливото ухо на нощта“ и ми напомни за необходимостта да устоя на срещата си с една по-малко интересна личност — Андрю Феъсървис.

При вратата на алеята намерих един конник, застанал в сянката на стената, но едва след като се изкашлях два пъти и извиках „Андрю“, градинарят отвърна:

— Да, да, аз съм, Андрю, същият.