Уолтър Скот - Роб Рой

Продължихме пътя си на северозапад много по-бавно, отколкото бяхме пътували през нашето нощно бягство от Англия. Преминахме верига след верига от голи и скучни хълмове, преди да се разкрие пред нас по-плодородната равнина на река Клайд. Колкото можехме по-скоро стигнахме градеца или както водачът ми настояваше да го наричам — града Глазгоу. В последно време, както разбирам, той напълно е заслужил да се нарича така, както моят водач с някаква политическа предвидливост го наричаше тогава. Широки и постоянно разрастващи се връзки с Антилските острови и американските колонии, ако съм правилно осведомен, са положили основите на едно богатство и благоденствие, което, ако се укрепи и изгради внимателно, може един ден да доведе до огромен търговски разцвет. Но в тези по-далечни времена, за които говоря, зората на този блясък не беше още изгряла. Вярно е, че съюзът с Англия беше отворил за Шотландия търговските пътища към английските колонии; обаче, едно, поради липса на капитал, второ, поради националната ревност на англичаните, шотландските търговци все още до голяма степен бяха лишени от възможността да се възползуват от привилегиите, които им даваше този паметен договор. Разположен на западното крайбрежие на острова, Глазгоу не можеше да поддържа търговски връзки с източните графства и Европа, с които главно се задоволяваше все още незначителната шотландска търговия. И все пак, макар че по онова време нямаше още признаци за високото положение, до което той щеше един ден да достигне, Глазгоу, като главен град в западната част на Шотландия, беше селище с немалко значение. Широката и пълноводна река Клайд, която тече тъй близо до стените му, дава възможност за значително вътрешно корабоплаване. Глазгоу се считаше за главен град не само на плодородните равнини непосредствено около него, но и на областите Ейр и Дъмфриз, които изпращаха там продуктите си и получаваха в замяна други стоки от първа необходимост, както и някои луксозни произведения, от които се нуждаеха.

От мрачните планини на западна Горна Шотландия в пазарищата на любимия град на свети Мънгоу често слизаха и диви банди. Черди и хергелета от диви рунтави, дребни говеда и коне, водени от също тъй диви, рошави и понякога също така дребни планинци, често кръстосваха улиците на Глазгоу. Чужденците с учудване гледаха чудатото им и фантастично облекло и слушаха непознатите и нехармонични звуци на говора им, а планинците, въоръжени с пушки и пищови, със саби, ками и щитове дори и когато мирно търгуваха, зяпаха смаяни луксозните стоки, чието предназначение им беше неизвестно и алчно спираха поглед върху онези, които познаваха и ценяха. Планинецът винаги неохотно напуска своите пусти места; а в онези времена да го откъснеш от родината му и да го заселиш другаде беше все едно да изтръгнеш бор от скалата, на която е пораснал. Все пак още по него време планинските долини бяха пренаселени, макар че понякога гладът или войната понамаляваха броя на жителите им, и затова мнозина от техните обитатели слизаха към Глазгоу, заселваха се там, търсеха и намираха поминък, макар и различен от този в родните им долини. Този приток от здрави и ценни поселници имаше значение за процъфтяването на града; той подпомогна развитието на някои индустрии, които вече съществуваха там, и сложи основите на по-късния му възход.

Външният вид на града съответствуваше на неговото значение. Главната улица беше широка и импозантна; на нея имаше обществени сгради, чийто архитектурен стил привличаше вниманието, макар че не издаваше особено добър вкус; къщите бяха каменни и високи, а някои фасади бяха богато украсени с каменни орнаменти — нещо, което придаваше на улицата внушителен и великолепен вид, който до известна степен липсва на повечето английски градове, поради това, че тухлите, от които са построени, изглеждат така леки, несолидни и нетрайни.

Водачът ми и аз пристигнахме в западната столица на Шотландия твърде късно в събота вечер, за да можем изобщо да мислим за каквато и да е работа. Слязохме пред вратата на една весела ханджийка, която, както каза Андрю, приличаше на ханджийката от разказите на стария Чосер 120 120 Чосер (1340–1400) — най-големият английски поет от дошекспировата епоха, автор на прочутите „Кентърбърийски разкази“. Тези разкази се откриват с пролог, чието действие става в един хан, където компания поклонници си разправят интересни истории. — Б. пр. , и бяхме посрещнати от нея извънредно любезно.