Уолтър Скот - Роб Рой

Планът ми успя. Не бяха минали и пет минути, откак се бях заслушал пак в проповедта, и същият глас ми пошепна: „Слушайте, но не се обръщайте.“ Не се обърнах. „Вие сте в опасност в този град — продължи гласът, — също и аз. Ще се срещнем тази нощ точно в 12 часа на моста. Стойте си в къщи до здрач и гледайте да не ви види някой.“

Гласът замлъкна и аз бързо обърнах глава. Но говорещият още по-бързо се беше шмугнал зад колоната, без да го забележа. Бях твърдо решил да го зърна, ако е възможно, и затова, измъквайки се през външния кръг слушатели, също минах зад колоната. Там нямаше никой; видях само една фигура, загърната в мантия — не можех да различа дали това беше характерното за Долна Шотландия наметало или карираният широк шал на носията на Горна Шотландия, — която преминаваше като сянка през пустинния мрак на сводовете, които вече описах.

Машинално се опитах да проследя тайнствената фигура, която се плъзгаше и изчезваше сред гробниците като призрак на някой от безбройните им мъртви обитатели. Възможността да настигна един човек, който очевидно не желаеше да бъде заговорен, беше малка. Но аз проиграх дори и тази малка възможност, понеже се спънах и паднах, когато бях направил едва три крачки от колоната. Тъмнината, която беше причина за злополуката ми, за щастие прикри и позора ми; защото проповедникът прекъсна словото си със строгия авторитетен глас, с който шотландските свещеници въдворяват ред сред паството си, и помоли „съотвения служител“ да залови причинителя на смут в храма божи. Но тъй като шумът не се повтори, клисарят или не знам как го наричат там, не счете за нужно да прояви особено усърдие, за да открие виновника, и аз можах да се върна на първоначалното си място до Андрю, без да привлека вниманието на когото и да било. Службата продължи и завърши, без да се случи нещо друго, което заслужава да се отбележи.

Докато богомолците се разотиваха, моят приятел Андрю възкликна:

— Вижте, ей там са достопочтеният господин Маквити, госпожа Маквити, госпожица Алисън Маквити и господин Томас Макфин, който щял да се жени за госпожица Маквити, ако не се обърка нещо. Тя ще има доста парици, нищо, че не е голяма хубавица.

Отправих поглед към хората, които ми посочи той. Господин Маквити беше висок, слаб, възрастен мъж, с груби черти, гъсти черни вежди, светли очи и както ми се видя, със зловещо изражение на лицето, което накара сърцето ми да трепне уплашено. Спомних си предупреждението, което ми бе направено в черквата, и се поколебах да се обърна към този човек, въпреки че сам не можех да си дам разумно обяснение за чувството си на неприязън и подозрение.

Все още се колебаех, когато Андрю, който счете, че нерешителността ми се дължи на стеснение, ме подкани да не се срамувам.

— Обадете му се, господин Франсис, обадете му се. Той още не е кмет, макар че догодина сигурно ще бъде. Обадете му се — той ще ви отговори както подобава, въпреки че е толкова богат. Само да не му искате пари, защото казват, че бил много стиснат.

Веднага си помислих, че ако този търговец е наистина такава стипца, както загатваше Андрю, може би трябва да му се представя по-предпазливо, тъй като не знаех в какво състояние са сметките между него и баща ми. Това съображение дойде в подкрепа на тайнственото предупреждение и на неприязненото чувство, което бях изпитал, щом видях лицето на този човек. Вместо направо да се обърна към него, както възнамерявах по-рано, задоволих се само да накарам Андрю да попита в дома на г-н Маквити за адреса на англичанина Оуън. Внуших му да не казва кой го е пратил с тази поръчка и после да ми съобщи в хана какво е узнал. Андрю обеща да стори това. Той спомена, че трябвало да отида на вечерната служба, но прибави с присъщата си хапливост, че ако някои хора не могат да стоят мирно, ами трябва да се препъват в надгробните камъни, сякаш искат да събудят мъртвите с трополенето си, по-добре е да си стоят в къщи и да се греят край печката.

Изпълнен със зловещи предчувствия, за които все пак не можех да открия задоволителна причина, аз се затворих в стаята си в хана. След като отпратих Андрю, който настояваше да отида с него в черквата „Свети Енох“ 126 126 Смятам, че това е анахронизъм, тъй като църквата „Свети Енох“ не е била още построена в онези дни, към които се отнася повествованието. — Б. а. , където, както каза той, щял да говори един свещеник, чието слово прониквало в дълбините на душата, аз сериозно се заех да обмисля по-нататъшните си действия. Никога не съм бил суеверен в истинския смисъл на думата. Предполагам обаче, че всички хора, когато се намират в особено колебание и затруднение и когато разумът не ги е довел да никакво разрешение, са склонни в отчаянието си да дадат воля на въображението си и да се оставят само на случая или на онези причудливи впечатления, които завладяват духа ни и на които неволно се отдаваме. Грубите черти на шотландския търговец бяха толкова отблъскващи, че не можех да реша да му се доверя, без да пренебрегна предпазливостта, която ми подсказваше умението ми да съдя за хората по лицата им. Освен това предупредителният глас, фигурата, която изчезна като сянка сред сводовете като „в-долината на смъртта“, бяха грабнали въображението на един младеж, който — моля да не забравяте — беше и млад поет.