Уолтър Скот - Роб Рой

С напредването на нощта обаче нетърпението ми от неизвестността растеше и стана почти неудържимо. Започнах да се питам дали не съм жертва на хрумванията на някой глупак или на болните приумици на някой луд, или пък на обмислените кроежи на някой злодей. Вървях по малкия кей до моста в състояние на неописуема тревога и раздразнение. Най-после камбанарията на катедралната черква „Свети Мънгоу“ разнесе над града своите дванадесет удара и всички други черкви ги повториха, както подобава на верни енориаши. Ехото на последния звън едва бе заглъхнало, когато една човешка фигура — първата, която бях видял през последните два часа — се появи на моста, идвайки откъм южния бряг на реката. Тръгнах към нея с чувството, че съдбата ми зависи от резултата от тази среща — дотолкова бе изострена тревогата ми от продължителното чакане. Единственото, което можах да забележа у непознатия, когато се приближавахме един към друг, бе че е по-скоро под среден ръст, но очевидно здрав, набит и мускулест. Носеше наметка на ездач. Забавих крачките си и почти се спрях, очаквайки, че ще ми заговори. Но за мое най-голямо разочарование той отмина, без да ми се обади, а аз не можех пръв да заговоря на един човек, който може би беше съвършено чужд, макар че се бе появил точно на уречения час. Аз се спрях, когато той отмина, и се загледах подире му, колебаейки се дали да го последвам. Непознатият продължи до северния край на моста, после спря, погледна назад, обърна се и пак тръгна към мен. Реших, че този път няма да му дам възможност да мълчи като дух, който според народното поверие не може да заговори, докато не му заговорят.

— Разхождате се до късно, сър — казах аз, когато отново се изравнихме.

— Имам среща — отговори той. Струва ми се, че и вие също, господин Озбълдистън.

— Значи, вие сте лицето, което ме помоли да се срещна с него тук в този необикновен час.

— Да — отвърна той, — последвайте ме и ще узнаете защо.

— Преди да ви последвам — рекох аз, — трябва да знам името ви и каква цел гоните.

— Аз съм човек — беше отговорът — и целта ми е да ви помогна.

— Човек! — повторих аз. — Твърде кратко описание!

— Достатъчно е за този, който няма нищо друго — рече непознатият. — Който няма име, приятели, пари, родина, все пак е още човек. А който има всичко това, пак не е нищо повече от човек.

— И все пак това е твърде недостатъчно, за да спечелите доверието на лице, което съвсем не ви познава.

— Нищо повече нямам намерение да ви кажа за себе си. Сам можете да решите дали да ме последвате, или да се лишите от сведенията, които желая да ви дам.

— Не можете ли да ми дадете тези сведения тук? — попитах аз.

— Вие трябва да получите тези сведения с очите си, а не от моята уста. Трябва да ме последвате или да останете в неведение по това, което мога да ви кажа.

В държането на този човек имаше нещо рязко, решително и дори строго, което съвсем не можеше да вдъхне пълно доверие.

— От какво се страхувате? — запита той нетърпеливо. — За кого мислите е тъй ценен животът ви, че да иска да ви го отнеме?

— От нищо не се страхувам — отговорих аз твърдо, макар и малко припряно. — Вървете, аз ви следвам.

Противно на очакванията ми ние тръгнахме към вътрешността на града, движейки се бързо един до друг, като неми сенки по безлюдните тихи улици. Високите мрачни каменни фасади, с разнообразните орнаменти и корнизи над прозорците, изглеждаха още по-високи и черни на бледата лунна светлина. Няколко минути вървяхме в пълно мълчание. Най-после водачът ми заговори.

— Страхувате ли се?

— Ще повторя вашите думи — отвърнах аз. — Защо да се страхувам?

— Защото сте сам с един непознат — може би враг — в един град, където нямате никакви приятели и имате много врагове.

— Не се боя нито от вас, нито от тях. Аз съм млад, пъргав и въоръжен.

— Аз нямам оръжие — отговори водачът ми, — но това няма значение. На смелата ръка никога не й липсва оръжие. Казвате, че не се боите от нищо, но ако узнаете кой върви до вас, може би ще трепнете.

— Защо да трепна? — отговорих аз. — Повтарям пак, не се боя от нищо, което можете да ми сторите.

— От нищо, което мога да ви сторя? Така да бъде! Но не се ли страхувате да ви срещнат с един човек, чието име дори ако се пошепне в тази самотна улица, самите камъни биха се надигнали да го хванат? Човек, от чиято глава половината хора в Глазгоу биха направили състояние, ако можеха да го пипнат за врата, човек, вестта за чието арестуване би била така приятна в Единбург, както вестта за спечелено сражение във Фландрия?