— Но кой сте вие, та името ви да извиква такъв голям ужас?
— Не съм ваш враг, щом ви водя на такова място, където, ако ме открият и познаят, на бърза ръка ще ми сложат железа на краката и кълчищена вратовръзка 130 130 Т. е. въже — Б. р.
на шията.
Спрях се на тротоара, отдръпвайки се назад, за да мога да видя колкото може по-добре спътника си на светлината, която беше достатъчна да ме запази от някое внезапно нападение.
— Вие ми казахте твърде много или твърде малко — отговорих аз. — Твърде много, за да мога да ви се доверя като съвсем чужд човек, тъй като признавате, че сте лице, търсено от правосъдието на страната, в която се намираме. И твърде малко, освен ако можете да докажете, че сте несправедливо преследван.
Когато млъкнах, той направи една крачка към мен. Инстинктивно се дръпнах и сложих ръка на дръжката на сабята си.
— Как! — каза той. — Да изтеглите оръжие срещу невъоръжен човек, и то ваш приятел!
— Още не съм сигурен ни в едното, ни в другото — отвърнах аз — и да си кажа правото, езикът и държанието ви ми дават право да се съмнявам и в двете.
— Говорите като смел човек — отговори водачът ми, — а аз уважавам този, чиято ръка може да запази главата му. Ще бъда искрен и прям с вас — аз ви водя в затвора.
— В затвора! — извиках аз. — По чие нареждане и за какво престъпление? По-скоро ще ми отнемете живота, отколкото свободата. Няма да ви последвам нито крачка повече.
— Не ви водя там като затворник — каза той и прибави, като се изправи гордо: — Не съм нито пратеник, нито служител на шерифа. Водя ви да видите един затворник, от чиито уста ще узнаете на какъв риск сте изложен тук. Вашата свобода не се излага на никаква опасност с това посещение; моята — да. Но аз с готовност ще срещна опасността заради вас, защото пет пари не давам за опасности и обичам смелите младежи, които не търсят никакъв закрилите освен сабята си.
Докато той говореше, бяхме стигнали вече до главната улица. Спряхме пред едно голямо здание от дялани камъни, украсено, доколкото можах да видя с железни решетки на прозорците.
— Кметът и градските съветници — каза непознатият, говорейки с подчертан шотландски акцент, когато премина към по-фамилиарен тон — пей дават да видят този, който стои сега свободен като елен тук вънка, с железни жартиери на чорапите вътре в техния зандан. Ама и от туй много файда няма да имат, защото и да ме сложат вътре с по десет кила желязо на всеки глезен, пак утре сутринта ще намерят празна килия и един квартирант по-малко. Хайде, какво се колебаете?
При тези думи той почука на една вратичка. Отговори му остър глас на човек, който се е събудил от сън или от дълбок размисъл.
— Какво има? Кой е? Какво по дяволите искате посред нощ? Това е против всички правила, дето се вика.
Провлеченият глас, с който бяха казани последните думи, показваше, че човекът пак се гласи да заспи. Но водачът ми се обади с висок шепот.
— Дугъл, приятелю! Забрави ли ме? Ха нун Грегърах! 131 131 Аз съм Грегър (гелски). — Б. р.
— Я гледай, дявол го взел! — каза гласът живо и аз чух как пазачът на затвора бързо се размърда. Водачът ми и ключарят си размениха няколко думи на един език, който ми беше съвършено непознат. Резето се повдигна предпазливо, кото че ли вратарят се боеше да не се чуе шумът, и ние влязохме в преддверието на тъмницата на Глазгоу — малко, но добре укрепено помещение, от което една стълба водеше нагоре, а два-три входа на нивото на външната врата — към стаи, грижливо заключени с решетки, резета и лостове. Стените бяха подходящо накичени с окови и други страшни, предназначени може би за още по-нечовешки цели оръдия, между които висяха дълги копия, стари пушки и пищови и други оръжия за самоотбрана и нападение.
Като попаднах тъй неочаквано и тайно в една от крепостите на закона в Шотландия, не можах да не си спомня приключението си в Нортъмбърланд. Ядосах се на странните обстоятелства, които още веднаж, без всякаква вина от моя страна, застрашаваха да ме доведат до опасно и неприятно стълкновение със законите на една страна, която посещавах като чужденец.
Наоколо си погледни, Астолфо: ето мястото,
където пращат хората на смърт, ако са бедни —
а мисля, не това е цяр за тежката им болест.
Тук, между четири стени — без въздух, сред воня
и влага
свещта на ясната надежда гасне. И докато тлее,
от нея ужасът припалва факлите си пъклени
за весел пир на отчаяние жестоко —
да освети дела, които пленникът окаян
не би извършил никога в живота си,
ако не бе душата му с вериги окована.
Читать дальше