Уолтър Скот - Роб Рой

Щом влязох, обърнах с интерес очи към водача си, но пламъкът на лампата в преддверието беше твърде слаб, за да мога да задоволя любопитството си и да разгледам добре лицето му. Тъй като ключарят държеше лампата в ръка, лъчите падаха направо върху неговата не по-малко интересна фигура. Той беше някакво диво рунтаво животно, чиито буйни червени коси покриваха лицето му така, че не можеше да се види нищо освен необикновената радост, която го обзе, когато видя водача ми. Никога в живота си не съм виждал нещо, което така напълно да се доближава до представата ми за страшен, грозен, недодялан дивак, изпаднал в екстаз пред идола на своето племе. Той се хилеше, трепереше, смееше се и само дето не плачеше. Лицето му сякаш питаше: „Къде да отида? С какво да ви услужа?“ Думите ми не са особено сполучливи, но не знам как другояче да изразя пълната, всеотдайна и ревностна преданост и покорност на това лице. Гласът му сякаш се задавяше от възторг и той даваше израз на чувствата си само с възклицания като: „Ой, ой, ай, ай! Откога не съм те виждал!“ и други подобни на същия непознат за мен език, на който говореше с водача ми, докато бяхме пред тъмничната врата. Последният приемаше тези радостни излияния като принц, който отрано е свикнал с преклонението на заобикалящите го, така че то не му прави особено впечатление, но все пак е готов да се отплати за него с обикновените изрази на височайша вежливост. Той протегна благосклонно ръка на ключаря и го запита любезно:

— Как си, Дугъл?

— Ой, ой! — извика Дугъл, приглушавайки пронизителните си възгласи на изненада, като се огледа наоколо предпазливо и уплашено. — Ой, божке! Ти тук! Какво ще стане, ако чуе някой от градските съветници, тези проклети мръсни шишковци!

Водачът ми сложи пръст на устните си и каза:

— Не бой се, Дугъл. Твоята ръка няма никога да ме заключи зад решетките.

— Никога! — рече Дугъл. — Тя по-скоро би предпочела да я отсекат от лакътя… Ами кога ще отиваш пак там? Нали няма да забравиш да ми се обадиш? Че ние сме си братовчеди, макар и през седем поколения.

— Ще ти се обадя, Дугъл, щом реша окончателно.

— И дявол да го вземе, когато ми се обадиш, па макар и да е неделя вечер, ще видиш дали няма да запратя ключовете по главата на кмета или да им изиграя някой номер още същата нощ. Само гледай дали няма да го направя.

Тайнственият ми спътник прекъсна излиянията на своя познат, като му заговори на ирландски или гелски, както разбрах по-късно, и вероятно му обясни каква услуга иска от него.

Ключарят изрази съгласието си с това, което му бе предложено, с думите: „На драго сърце, на драго сърце“ и някои други неясно измърморени изрази. Той подряза фитила на гаснещата лампа и ми направи знак да го последвам.

— Вие няма ли да дойдете с нас? — запитах аз водача си.

— Не е нужно — отвърна той. — Може би моето присъствие ще ви стеснява и по-добре е да остана, за да съм сигурен, че ще излезем оттук невредими.

— Вярвам, че не бихте ме изложили на някаква опасност, нали? — рекох аз.

— Не ще ви изложа на никаква опасност, която няма и аз да споделя — отговори непознатият с глас, в чиято искреност не беше възможно да се усъмня.

Последвах ключаря, който остави вътрешната вратичка отключена зад себе си и ме поведе по един „прелез“ (така наричат шотландците витите стълби), после по една тясна галерия и след като отвори една от вратите, които излизаха на коридора, ме въведе в малка стая. Хвърляйки поглед към нара, който заемаше единия ъгъл, той каза полугласно, като постави лампата на малка чамова масичка:

— Тя спи.

— Тя? Коя „тя“? Да не би Даяна Върнън да се намира в този дом на мъките?

Обърнах очи към леглото и със странна смесица от разочарование и радост видях, че първите ми подозрения бяха погрешни. Видях една глава, която не беше нито млада, нито красива, с двудневна сива брада и покрита с червена нощна шапчица. Първият поглед ме успокои, че това не е Даяна Върнън; при втория, когато спящият се събуди от дълбок сън, прозина се и разтърка очи, видях едно съвсем друго лице — лицето на моя беден приятел Оуън. Дръпнах се настрана за момент да му дам възможност да се окопити, понеже навреме си спомних, че за щастие съм само натрапник в тези скръбни килии и че всякакъв шум би могъл да има нещастни последици.

Междувременно бедният бюрократ се повдигна с, помощта на единия си лакът на нара и като се почеса по нощната качулка с другата ръка, извика с глас, в който всичкото раздразнение, на което беше годен, се бореше със сънливостта му: