Уолтър Скот - Роб Рой

Той отговори, че му пратил писмо тази сутрин. Но щом като ласкателните и вежливи господа от Галоугейт се бяха отнесли така към него, какво можеше да се очаква от киселия, опак тип от Солни пазар?

— Да му поискаш услуга без per contra 136 136 Компенсация, възнаграждение (лат.). — Б. р. , е все едно да искаш от един посредник да се откаже от процента си — каза Оуън. — Той дори не отговори на писмото ми, макар че му било връчено тази сутрин, когато отивал на черква.

При тези думи отчаяният поклонник на цифрите се тръшна на нара и завика:

— Горкият ми господар! Горкият ми господар! Ох, господин Франк, господин Франк, вашият инат ни докара дотук. Господ да ми прости, че ви казвам това, когато и вие сте в беда. Такава е била волята божия и ние трябва да се примирим.

Моята собствена философия, Трешъм, не ми попречи да споделя скръбта на честния човечец и ние поплакахме заедно. Моите сълзи бяха още по-горчиви, защото съвестта ми подсказваше, че упоритата ми съпротива на бащината воля, за която добродушният Оуън се въздържаше да ме укорява, е причина за цялото ни нещастие.

Сред нашата обща скръб ние бяхме обезпокоени и изненадани от силно чукане на външната врата на затвора. Изтичах до най-горното стъпало на стълбата, за да чуя кой е, но долових само гласа на ключаря, който говореше ту високо на някого отвън, ту шепнешком на лицето, което ме беше довело тук.

— Ида, ида! — викаше той. После по-тихо: — Олеле, олеле! Сега какво да правя? Върви горе и се скрий зад леглото на англичанина. Ида, ида, ей сега! Велики боже! Трябва да е кметът с градските съветници и пазачите — па и капитанът ей сега ще се качи… Господ да ми е на помощ! Върви, че ще те видят! Ида, ида-а… много е ръждясал ключът.

Докато Дугъл неохотно и колкото може по-бавно отваряше различните ключалки и резета, за да пусне чакащите вън, които вече викаха нетърпеливо, водачът ми се изкачи по витата стълба и бързо влезе в стаята на Оуън, където го последвах и аз. Той хвърли бърз поглед наоколо, сякаш търсеше къде да се скрие, после ми каза:

— Дайте ми пистолета си — не, няма значение. Мога и без него. На каквото и да бъдете свидетел, не обръщайте внимание и не се намесвайте в чужди вражди. Тази работа си е моя и аз трябва да се оправя, както мога. И друг път съм бил в същото положение и дори в по-лошо.

Докато казваше това, непознатият свали тежкото горно палто, което носеше, и се изправи срещу вратата на стаята, като впи остър и решителен поглед в нея и се изпъчи, събирайки сили като прекрасен кон, преди да прескочи препятствие. Нито за момент не се усъмних, че той възнамерява да се измъкне от затруднението, от каквото и да бъде причинено то, като се хвърли направо срещу тези, които се появят при отварянето на вратата, и със сила си стори път към улицата. Фигурата му издаваше такава мощ и пъргавина, а в израза и държането му имаше такава решителност, че ни за момент не се съмнявах, че той може да се справи с противниците си, освен ако те го спрат с някакво смъртоносно средство.

Между отварянето на външната врата и вратата на стаята имаше един промеждутък на страшно напрежение, а след това се яви — не някакъв пазач с натъкнат щик или въоръжен с боздуган, секира или алебарда, а една хубава млада жена с грогренова фуста, подвита нагоре, за да може да върви по улиците, и с фенер в ръка. След нея влезе един по-важен господин, нисък, широкоплещест и въздебеличък, с къса перука: и по звание, както разбрах скоро, съдия. Той беше разбързан и задъхан. Водачът ми се дръпна назад при появяването му, сякаш да се скрие. Но той не успя да избегне от наблюдателния жив поглед, с който този сановник обгърна цялата стая.

— И таз хубава, да ме държите половин час на вратата, капитан Станчълз — каза той на главния тъмничар, който сега се показа на вратата зад този големец, — и даме карате да блъскам, за да вляза в затвора, както друг би блъскал, за да излезе, макар и напразно, бедният! Ами туй какво е! Туй пък какво е! Външни хора в затвора, след като е заключено вече, и то в неделя вечер! Да знаете, Станчълз, че аз ще видя тази работа! Дръжте вратата заключена, а аз малко ще поприказвам с тези господа. Но нека най-напред да се видя с един стар познат тук. Господин Оуън, господин Оуън, как сте?

— Телесно съм добре, благодаря, господин Джарви — изрече с мъка бедният Оуън, — но душата ми страда.

— Сигурно, сигурно, да, да, не е лесна работа това, особено пък за човек, който толкоз се възгордяваше. Човешки слабости, човешки слабости. Да, да, на всекиго може да се случи да изпадне. Господин Озбълдистън е добър и честен човек, но аз винаги съм казвал, че той е от тези, дето искат или всичко, или нищо, както казваше баща ми, почтеният черковен настоятел. Той често ми викаше — Ник, Ник-младши (и неговото име беше Никъл като моето и хдрата на шега ни викаха Ник-старши и Ник-младши), Ник — викаше той, — никога не се простирай повече от чергата си. И аз съм казвал това на господин Озбълдистън, но на него май не му се харесваше много, макар че го казвах за добро, само за добро.