Уолтър Скот - Роб Рой

— Добре, добре — каза съветникът. — Кръвта вода не става. Не прилича на роднина и приятел да търси недостатъци, където другите не ги виждат. Много ще се натъжи старата баба в Стъкавралахън да чуе, че ти, планински хайдутино, си ми строшил главата или пък че аз съм станал причина да ти окачат въжето на шията. Но ще признаеш, мръсен дяволе, че освен с теб аз мога да се справя с най-силния мъж от Горна Шотландия.

— Сигурно щеше да се опиташ — отговори водачът ми, — това знам. Ама съмнявам се дали щеше да успееш, защото ние планинците сме упорит народ, когато искат да ни поробят. Не търпим да ни се налагат разни там чиновници. Не можем да понасяме тесни дрехи — каменни гащи и железни жартиери 140 140 Тоест тъмнични стени и железни вериги. — Б. р. .

— Ще си намериш ти и каменните гащи, и железните жартиери, да, пък и кълчищената вратовръзка един ден, съседе — отговори съветникът. — Никой друг човек в цивилизована страна не се е разпускал като тебе — ама има да се пържиш един ден в собственото си масло, предупреждавам те.

— Е добре, братовчеде — каза другият, — ти ще носиш ли черно на погребението ми?

— Няма да има други облечени в черно на погребението ти, Робин, освен гарвани и свраки, гарантирам ти. Ами я ми кажи, къде са хилядата шотландски лири, дето ти ги дадох назаем, човече, и кога ще ги видя?

— Къде са, не мога точно да ти кажа — отговори водачът ми, като се престори, че се замисля за малко. — Сигурно при ланския сняг.

— Че той е на връх Скехалиън, куче шотландско — каза господин Джарви. — А аз искам да ми ги върнеш веднага.

— Да — каза планинецът, — ама аз не нося нито сняг, нито пари в кесията си. А пък що се отнася до това кога ще ги видиш, е, добре: когато кралят си възвърне правата, както казва старата песен.

— Туй пък вече е най-лошото, Робин — каза глазгоучанинът, — искам да кажа ти, неверни изменнико! Туй вече е най-лошото! Да не искаш да върнеш пак попщината и своеволието, литургиите и кюретата и безобразните стари патрахили и прочие одежди? По-добре си гледай стария занаят, разбойничеството и изнудвачеството; по-добре е да крадеш, отколкото да погубваш народи.

— Стига бе, човече, стига си проповядвал политиката на витите — отговори шотландецът. — Отдавна се познаваме ние с тебе. Аз ще се погрижа да не ти ограбят кантората, когато момчетата с фустанелите 141 141 Тоест шотландските планинци. — Б. р. дойдат да прегледат глазгоуските дюкяни и да ги очистят от стария им боклук. И освен ако дългът изрично ти наложи това, Никъл, ти не бива да ме виждаш по-често, отколкото аз съм склонен да те виждам.

— Смел разбойник си ти, Роб — отговори съветникът, — ама ще те обесят един ден, и мало и голямо ще разправя. Но аз няма да съм като тези калпави птици, дето мърсят собственото си гнездо, освен ако неотменна необходимост и повелята на дълга го изискват, на които всеки трябва да се подчини. Ами този пък кой е? — продължи той, обръщайки се към мен. — Сигурно някой от твоите юнаци. Изглежда, че има мъжко сърце за разбойничество и дълга шия за бесило.

— Това, добри ми господин Джарви — каза Оуън, който също като мен беше онемял от учудване при тази странна среща и още по-странен разговор между двамата забележителни роднини, — това, добри ми господин Джарви, е младият господин Франк Озбълдистън, единственият син на шефа на нашата фирма, който трябваше да бъде приет във фирмата по времето, когато господин Рашли Озбълдистън има късмет да влезе в нея. (Тук Оуън не можа да подтисне една въздишка.) Но както и да е…

— A-а, чувал съм за тази работа — прекъсна го шотландският търговец, — значи, той е, дето вашият шеф, упорит стар глупак, ще не ще, искал да направи търговец и момъкът взел, че станал странствуващ актьор само от омраза към труда, с който си изкарват прехраната честните хора. Е добре, сър, какво ще кажете за делата си? Дали Хамлет, принц датски, или пък духът на Хамлет могат да станат гаранти на господин Оуън, а, сър?

— Не заслужавам вашите закачки — отвърнах аз, — макар че уважавам подбудите ви и съм ви премного признателен за помощта, която оказахте на господин Оуън, за да ви се сърдя. Единствената цел на идването ми тук е да се помъча да направя, каквото мога (вероятно твърде малко), за да помогна на господин Оуън в уреждането на бащините ми работи. Моята неприязън към търговската професия е чувство, което аз единствен и най-добре мога да преценя.

— Заявявам — каза планинецът, — че изпитвах уважение към този смел младеж още преди да го познавам добре. Но сега го ценя за неговото презрение към предачите и тъкачите и други подобни сухи хора и техните занимания.