Уолтър Скот - Роб Рой

— Ти си луд, Роб — каза съветникът, — луд като заек през март — защо заекът да е по-луд през март, отколкото по Архангеловден, хич не знам! Тъкачи! Тъкачи! Дяволът да те измъкне от мрежата, дето са ти изтъкали тъкачите! Предачи! Ще си изпредеш ти хубаво въже! А туй момче тук, дето си го повел по най-краткия път към бесилото и дявола, неговите представления и поезии ще му помогнат ли нещо, как мислиш, а? Колкото ще ти помогнат на тебе клетвите и камата, негодник такъв! Tityre tu patulae 142 142 „Ах, добросърдечни Титир“ (лат.); Титир — сантиментално овчарче, едно от действуващите лица от първата еклога на Вергилий („Буколихите“). — Б. р. , дето викат, ще му каже ли къде е Рашли Озбълдистън? Ами Макбет с всичките му там разбойници и главорези, пък и твоите собствени отгоре, ще му намерят ли пет хиляди лири да посрещне полиците, дето изтичат след десет дена? Я се опитай, Роб, да изнесеш на пазара разните си мечове, кожени щитове, тежки обувки, кожени кесии и прочие такъми, та да видим колко ще струват.

— След десет дена ли? — повторих аз и машинално извадих писмото на Даяна Върнън. И понеже времето, през което не трябваше да докосвам печата, беше изтекло, аз бързо го отворих. Една запечатана записка изпадна от ненадписания плик — тъй трепереха пръстите ми, когато го разтварях. Лек полъх на вятъра, който проникваше през счупеното стъкло на прозореца, отнесе писмото при краката на господин Джарви, който го вдигна, разгледа го с безцеремонно любопитство и за мое учудване го подаде на своя роднина от Горна Шотландия, като каза:

— Ето как вятърът донася едно писмо на адресанта му, което инак не би имало шанс едно на хиляда да стигне до него.

Планинецът, след като прегледа адреса, отвори писмото без всякакви церемонии. Аз се опитах да го спра.

— Преди да ви позволя да четете това писмо, сър — казах аз, — трябва да ми докажете, че е предназначено за вас.

— Не се тревожете, господин Озбълдистън — отговори съвсем спокойно планинецът, — спомнете си за съдията Ингълууд, секретаря Джобсън, господин Морис, спомнете си преди всичко вашия покорен слуга, Робърт 143 143 Умалителното от Робърт е Робии. — Б. пр. Комил 144 144 Северно произношение на името Камбел. — Б. р. , и красивата Даяна Върнън. Спомнете си всичко това и не се съмнявайте повече, че писмото е за мен.

Останах смаян от собствената си глупост. През цялата нощ гласът, дори чертите на този човек, макар че не ги виждах ясно, ме бяха преследвали като някакъв спомен, който не можех да свържа с никое определено място или лице. Но сега изведнъж ми просветна — този човек беше самият Камбел. Всичките му характерни особености изведнъж блеснаха пред мен — дълбокият силен глас, твърдите и строги черти на лицето, на които въпреки това не липсваше човечност, шотландският акцент със съответните диалектични изрази и образност, който, макар че той можеше да се освободи от него, се чувствуваше винаги когато беше развълнуван или искаше да придаде повече острота на своя сарказъм и сила на доводите си. Той беше по-скоро под среден ръст и тялото му издаваше най-голямата сила, която е съвместима с пъргавината — едно качество, което, съдейки по забележителната лекота и свобода на движенията му, човек не можеше да се съмнява, че той притежава в най-висока степен на съвършенство. Във фигурата му имаше две неща, които не отговаряха на правилата на симетрията — раменете му бяха толкова широки в сравнение с височината му, че въпреки слабостта и жилавостта на тялото му, го караха да изглежда набит за височината си; а ръцете му, макар и закръглени, мускулести и силни, бяха толкова дълги, че изглеждаха ненормални. По-късно узнах, че той се гордеел с дължината на ръцете си; че когато бил облечен с носията на Горна Шотландия, можел да завързва връзките на бричовете си, без да се навежда; и че дългите му ръце му давали големи преимущества при служенето със сабя, която владеел с голяма сръчност. Но все пак тази не-симетричност му пречеше да претендира да бъде считан за красавец; тя придаваше на външността му нещо примитивно, неправилно и някак си свръхестествено и ми напомняше за приказките, които Мейбъл ми разказваше за старите пикти, които в древни времена опустошавали Нортъмбърланд и които, според нейните легенди, бяха полудемони-полухора и се отличаваха, като този човек, със своята смелост, хитрост и свирепост, с дългите си ръце и широките си рамене.

Но когато си спомних при какви обстоятелства се бяхме срещнали преди, не можех да се съмнявам, че бележката бе предназначена за него. Той беше централната фигура сред тайнствените хора, върху които Даяна Върнън, изглежда, имаше влияние и които от своя страна влияеха върху нея. Мъчително ми бе да си помисля, че такова прелестно същество има някаква връзка с разбойници като него, и все пак изглеждаше невъзможно да се съмнявам в това. Но какво можеше да помогне този човек за работите на баща ми? Вярно е, че подтикнат от госпожица Върнън, Рашли Озбълдистън беше намерил начин да доведе господин Камбел, когато присъствието му беше необходимо, да ме освободи от обвиненията на Морис. Не е ли вероятно, че по същия начин тя може да повлияе на Камбел да намери Рашли? Основавайки се на това подозрение, аз попитах къде се намира моят опасен роднина и кога господин Камбел го е виждал за последен път. Отговорът дойде по косвен път.