Уолтър Скот - Роб Рой

Ако наистина се намирах в опасност, както загатваше тайнственото съобщение, как бих могъл да узная каква е тя и как да я предотвратя, освен ако се срещна с непознатия си съветник, на когото можех да припиша само добри намерения спрямо мен? Неведнъж си спомних за Рашли и неговите интриги. Но аз бях дошъл тук така бързо, че не можех да предположа, че той е вече осведомен за пристигането ми в Глазгоу, а още по-малко, че е вече подготвен да предприеме нещо срещу мен. Освен това по нрав бях смел и самоуверен, силен и пъргав и до известна степен умеех да си служа с оръжие, защото във Франция всички младежи се запознават с това изкуство. Не се боях от никой отделен противник; тайните убийства не бяха разпространени по онова време в тази страна, а мястото за среща беше твърде многолюдно, за да мога да се усъмня, че се крои някакво насилие върху ми. С една дума, реших да се срещна с тайнствения странник на моста, както беше поискал той; и после да действувам според обстоятелствата. Няма да скрия от вас, Трешъм, това, което тогава се мъчех да скрия от себе си, а именно слабата, тайно лелеяна надежда, че може би Даяна Върнън, не знам как и по какви пътища, има нещо общо с това подозрително съобщение, предадено в такова необикновено място и време и по такъв странен начин. Тази тайна надежда ми нашепваше, че само тя знае за моето идване; тя сама ми беше казала, че има влиятелни приятели в Шотландия; тя ми беше дала един талисман, чиято сила трябваше да използувам, когато всички други възможности са изчерпани. Кой друг освен Даяна Върнън имаше средства, сведения и желания да отклони опасностите, които, както изглеждаше, ме преследваха на всяка стъпка? Тази мисъл се вмъкна тайно и колебливо в главата ми, преди да седна на масата; тя стана по-смела и привлекателна през време на скромната ми вечеря; през следващия половин час (подпомогната може би от няколко чашки отлично червено вино) тя се наложи тъй дръзко, че в някакъв отчаян опит да избягам от това измамливо изкушение, чиито опасности съзнавах, аз бутнах настрана чашата и яденето си, грабнах шапката си и бързо излязох на открито като човек, който се мъчи да избяга от собствените си мисли. А може би аз се поддавах на същите тези чувства, от които уж бягах, защото стъпките ми веднага се насочиха към моста на река Клайд, където трябваше да стане определеното ми от тайнствения странник rendez-vous 127 127 Свиждане, среща (фр.). — Б. пр. .

Макар че ядох след вечернята — от уважение към религиозните скрупули на хазайката ми, на която не й се щеше да приготвя топла храна между двете служби, и съобразно със съвета на незнайния си приятел да си стоя в къщи до здрач, все пак, когато пристигнах на уреченото място, оставаха още няколко часа до срещата. Както можете да си представите, този период на чакане беше много досаден и едва ли бих могъл да ви кажа как премина. Групи от млади и възрастни хора, всички видимо изпълнени със съзнанието за светостта на този ден, минаваха по голямата открита ливада на северния бряг на река Клайд, която служи за белянка на платно и за място за разходка на жителите на града, или пък крачеха бавно по дългия мост, който води към южните области на графството. Останал ми е само общият приятен спомен за молитвеното настроение, което още се четеше по лицата им. У някои то може би беше само привидно, но у мнозина беше явно искрено. Тази мисъл за светостта на празника правеше буйната веселост на младите да се изразява в по-тихи, но по-приятни сърдечни разговори, докато по-възрастните се въздържаха да водят шумни и продължителни спорове. Въпреки че мнозина минаха край мен, не се чуваше глъч от човешки гласове. Малцина се поддаваха на изкушението да се върнат и да се поразходят през свободната си вечер сред красивата природа. Всички бързаха да се приберат за почивка у дома. За мен, който бях свикнал другояче да прекарвам неделя вечер сред френските калвинисти, имаше нещо израилтянско и все пак поразяващо и привлекателно в това тачене на неделята. Несъзнателно почувствувах, че моето безцелно скитане край реката, при което постоянно срещах хора да се прибират в къщи, може да привлече вниманието им и дори да предизвика техния укор. Затова незабелязано се отстраних от най-оживения път и се забавлявах с това да търся пътеки, в които най-малко мога да бъда забелязан и порицан за безделието си. Алеите, очертани в широката ливада с редица дървета като в парка „Свети Джеймс“ в Лондон, ми даваха възможност да изпълня този свой детински план.