Уолтър Скот - Роб Рой

— Това е Хелън Камбел — каза съветникът с изплашен шепот — и, скоро ще има между нас счупени глави.

— Какво търсите тук? — потита тя отново капитан Торнтън, който сам се беше доближил да види какво става.

— Търсим обявения извън законите Роб Рой Макгрегър Камбел — отговори офицерът — и не воюваме с жени. Затова не оказвайте излишна съпротива на кралските войски и можете да бъдете сигурни, че ще се отнесем добре с вас.

— Да — отвърна амазонката, — познавам аз вашата милост. Вие не сте ми оставили нито име, нито слава. Костите на майка ми ще се отдръпнат в гроба, когато положат моите при тях. Вие не сте оставили на мене и семейството ми ни дом, ни имот, ни одър и завивка, ни говеда да ни хранят, ни овце да ни обличат. Вие ни взехте всичко — всичко! Взехте ни дори името на нашите прадеди, сега идвате да ни вземете и живота!

— Не искам живота на никого — отговори капитанът. — Аз изпълнявам само заповеди. Ако сте сама, добра жено, няма от какво да се боите. Но ако има с вас някои, които биха били така безразсъдни да ни окажат безсмислена съпротива, тяхната кръв ще лежи на собствената им съвест. Напред, сержанте!

— Ходом марш! — каза подофицерът. — Ура, момчета, за главата на Роб Рой и кесия със злато!

Той се затича напред, последван от шестима войници; но когато стигна до първия завой на стръмната пътека, проблеснаха десетина пушки от различни места на прохода и изгърмяха бързо с внимателен прицел. Сержантът, пронизан през тялото, все още се мъчеше да се покатери нагоре, като се хващаше с ръце за скалата, но след едно отчаяно усилие ръцете му се отпуснаха и той падна, търкаляйки се по каменистия склон, в езерото, където загина. От войниците паднаха трима, убити или ранени, останалите се върнаха при другите, с по-леки или по-тежки рани.

— Гренадири, напред! — изкомандува капитан Торнтън.

Не трябва да забравяте, че по онова време този род войници наистина носеха разрушителното оръжие 181, от което произлиза името им. Четиримата гренадири тръгнаха напред. Офицерът заповяда на останалите от групата да бъдат готови да им помогнат, а на нас каза само: „Погрижете се за безопасността си, господа.“ После бързо изкомандува гренадирите: „Отворете си кесиите с барут — хванете гранатите — запалете кибрита — нападайте!“.

Всички настъпиха с вик начело с капитан Торнтън: гренадирите бяха готови да хвърлят гранатите сред храстите, където беше засадата, а мускетарите да им помогната с незабавен пристъп. Дугъл; забравен при раздвижването на войските, благоразумно пропълзя в храсталака над тази част от пътя, където бяхме спрели най-напред, и се изкачи по него с пъргавината на дива котка. Аз последвах примера му, като си помислих инстинктивно, че огънят на планинците ще се насочи по открития път. Катерих се нагоре, докато не ми остана дъх, защото — не се срамувам да призная — непрекъснатият чест огън, при който всеки изстрел се умножаваше хилядократно от ехото, съскането на запалените фитили на гранатите и избухването им, примесени с войнишко „ура“ и с виковете и крясъците на планинските им противници, окриляше желанието ми да стигна до някое безопасно място. Скоро изкачването стана толкова трудно, че аз видях, че не мога да стигна Дугъл, който се мяташе от скала на скала и от дънер на дънер с лекотата на катерица, и затова спрях и погледнах надолу да видя какво става с другите ми спътници. И двамата се бяха спрели в твърде неудобно положение.

Съветникът, когото страхът за момента беше направил доста пъргав, се беше изкачил на около двадесет стъпки от пътеката, но тук кракът му се подхлъзнал, когато се мъчел да прескочи от един камък на друг, и той сигурно щял да отиде на оня свят при баща си, черковния настоятел, чиито думи и дела така обичаше да цитира, ако един клон от глог не беше закачил полите на палтото му така, че той беше увиснал във въздуха, люлеейки се като табелата с изображението на златното руно над вратата на един манифактурист на улица Трангейт в родния му град.

Що се отнася до Андрю Феъсървис, той беше напреднал по-успешно, и бе стигнал върха на една гола скала, която се издигаше в гората и го излагаше — или поне той така си мислеше — на всички опасности на близката схватка и която същевременно беше тъй стръмна и недостъпна, че той не смееше да мръдне ни напред, ни назад. Подскачайки нагоре-надолу по тясната повърхност на скалата като панаирджийски палячо, той ревеше за пощада ту на гелски, ту на английски, според това на коя страна се накланяха везните на победата. Но единственият отговор бяха пъшканията на съветника, измъчван не само от страх, но и от неудобството на позата, в която се бе озовал, увиснал за рибиците.