Уолтър Скот - Роб Рой

— Страхувам се, че твърде скоро ще разберем какво значи — каза той. — Това значи, че шотландците проклинат и анатемосват войниците и всички, които говорят английски. Чувал съм жени да кълнат и в Англия, и в Шотландия, ама такива зли езици като на тези планински вещици не съм чувал. И такива страшни пожелания да се изколят хората като овци и те да си топят ръцете до лактите в кръвта им, да умрат като Уолтър Къминг от Гайлок 180, от когото не останало достатъчно дори да се нахрани едно куче — такива страшни приказки не съм чувал да излизат от човешки уста. Едва ли може да се усъвършенствува дарбата им да кълнат, освен ако излезе самият дявол между тях да ги учи. Най-лошото е, че ни пожелаха да вървим все нагоре по езерото и щели сме да видим на какво ще попаднем.

Като прибавих това, което ми каза Андрю, към онова, което сам бях наблюдавал, не можех да се съмнявам, че се готви някакво нападение срещу нас. Пътят, по който вървяхме, даваше отлични възможности за това. Отначало той лъкатушеше настрана от езерото през блатисти ливади, обрасли с ниски храсталаци, после минаваше през тъмни и гъсти горички, в които лесно можеше да се направи засада само на няколко метра от мястото, където вървяхме. Често пътят ни пресичаха буйни планински потоци, в някои от които войниците затъваха до колене и чието течение беше толкова стремително, че мъжете трябваше да се хващат по двама, по трима, за да устоят на силата му. Макар че не бях твърде добре запознат с военните работи, струваше ми се, че такива полудиви воини, каквито бях чувал, че са горношотландците, можеха много изгодно да нападнат части редовна войска в такъв проход. Здравият разум и острата наблюдателност на съветника го бяха довели до същото заключение, както разбрах от молбите му да говори с капитана, на когото каза приблизително следното:

— Капитане, само да не помислите, че искам нещо от вас — не, не се унижавам аз на такова нещо и заявявам, че ще водя дело за насилие и неправилно арестуване. Но понеже към приятел на крал Джордж и армията му, позволявам си да ви запитам не смятате ли, че можете да изберете по-подходящ момент да тръгнете по тази клисура? Ако търсите Роб Рой, всички знаят, че той води със себе си най-малко сто души, а пък ако доведе и хора от Гленгайл и Гленфилъс и момците от Болкидър, ще видите дявол по пладне. Съветвам ви най-искрено като приятел на краля да се върнете в селото. Защото тези жени в Абърфойл са като гларусите и чайките в Къмриз — разкряскат ли се, винаги идва лошо време.

— Бъдете спокоен, сър — отговори капитан Торнтън. — Аз изпълнявам заповеди. И щом казвате, че сте приятел на крал Джордж, сигурно ще ви е драго да узнаете, че тази банда разбойници, чиито беззакония отдавна тормозят страната, този път няма да избегне мерките, които се вземат да я смажат. Конният ескадрон от местни войски под командата на майор Галбрейт вече е подкрепен от две или повече кавалерийски поделения, които ще заемат всички по-ниски проходи на тази дива страна; триста шотландци под командата на двамата господа, които видяхте в хана, държат горните проходи, а различни други силни части от гарнизона пазят хълмовете и клисурите в различни посоки. Последните ни сведения за роб Рой отговарят на това, което призна този човек, а именно, че като се е видял заобиколен от всички страни, той разпуснал по-голямата част от хората си с цел или да се укрие, или да се измъкне благодарение на това, че по-добре познава проходите.

— Не знам — каза съветникът, — тази сутрин в главата на Гарсхатахин имаше май повече ракия, отколкото мозък. Ако бях на ваше място, капитане, не бих разчитал главно на горношотландците — гарван гарвану око не вади. Те може да враждуват помежду си и от време на време да се мушкат с ками, ама сигурно ще се съюзят срещу по-цивилизованите хора, дето носят панталони на краката си и имат пари в кесията си.

Очевидно тези предупреждения направиха известно впечатление на капитан Торнтън. Той подреди отново колоните си, заповяда на войниците си да заредят пушките и да натъкнат щиковете и постави един авангард и един ариергард от по един подофицер и двама войници със строга заповед да се оглеждат най-внимателно наоколо. Дугъл бе подложен на нов подробен разпит, при който той упорито поддържаше, че всичко, което беше казал по-рано, е самата истина; и когато го упрекнаха, че ни води по такъв съмнителен и опасен път, той отговори с една раздразнителност, която звучеше съвсем естествено: