Уолтър Скот - Роб Рой

Офицерът, чието име разбрах, че е Торнтън, без да обръща внимание на заплахите и възраженията на съветника, започна подробно да разпитва Дугъл за живота и връзките му и го принуди да признае, макар и неохотно, следните факти: че познава Роб Рой Макгрегър, че го е виждал през последната година — през последните шест месеца — през последния месец — дори през последната седмица, и в края на краищата — че се е разделил с него само преди един час. Всички тези подробности се изтръгнаха като капки кръв от устата на пленника, и то очевидно само благодарение на заплахите на капитан Торнтън, че го очаква въже на най-близкото дърво, ако не даде точни и подробни сведения.

— А сега, приятелю — каза офицерът, — ще бъдеш така добър да ме осведомиш колко хора има със себе си понастоящем твоят господар.

Дугъл гледаше навсякъде другаде освен към човека, който го разпитваше, й започна:

— Не знам съвсем точно…

— Гледай мен, шотландско куче — каза офицерът, — помни, че животът ти зависи от твоя отговор. Колко нехранимайковци имаше при този обявен извън законите разбойник, когато се разделихте?

— Ами че повече от шест нехранимайковци, когато си отидох аз.

— А къде бяха останалите му бандити?

— Бяха отишли с лейтенанта да се бият против западните кланове.

— Против западните кланове! — повтори капитанът. — Хм, това е доста вероятно. Ами тебе с каква разбойническа мисия те изпратиха?

— Само да видя какво търсят ваша милост и господа офицерите тук в село Абърфойл.

— Май че този човек в края на краищата ще излезе изменник — каза съветникът, който вече се беше настанил току зад мен. — Добре, че не влязох в разноски заради него.

— А сега, приятелю — рече капитанът, — да се разберем. Ти призна, че си шпионин, и ще трябва да те обесим на най-близкото дърво. Но хайде, ти ще ми направиш услуга и аз ще ти направя на тебе. Слушай, Доналд, ще бъдеш така добър да заведеш мене и една малка група там, където си оставил господаря си, понеже искам да поприказвам с него по някои сериозни работи. А пък аз ще те пусна да си гледаш работата и ще ти дам пет лири отгоре.

— Ой, ой — извика Дугъл, крайно объркан и отчаян, — не мога да направя това, не мога. По-добре ме обесете.

— Е добре тогава, ще те обесим, приятелю — каза капитанът, — и ти сам ще си бъдеш виновен. Ефрейтор Крамп, изпълни длъжността на началник на военната полиция и го откарай!

От известно време ефрейторът стоеше пред бедния Дугъл и многозначително правеше примка от едно въже, което беше намерил в къщата. Сега той го метна около шията на виновника и с помощта на двама войници завлече Дугъл до вратата, когато последният извика, сломен от ужас пред близката смърт.

— Спрете, спрете, господа! Ще направя, каквото иска ваша милост, спрете!

— Махнете тази твар — каза съветникът, — сега той заслужава да го обесите повече от всякога. Махнете го, ефрейторе, защо не го отведете?

— Уверен съм, почитаеми господине — каза ефрейторът, — че ако щяха вас да бесят, нямаше толкова много да бързате.

Този страничен разговор ми попречи да чуя какво си говореха плененият и капитан Торнтън. Чух само първия да хленчи съвсем тихичко:

— Нали няма да ме карате да отивам по-далеч от мястото, откъдето мога да ви покажа къде е Макгрегър? Олеле, олеле!

— Стига си ревал, разбойнико! Няма, обещавам ти, че няма да те карам да ходиш по-нататък. Ефрейторе, стройте войниците пред къщите. Извадете конете на тези господа — трябва да ги водим с нас. Не мога да оставям войници да ги пазят тук. Хайде, момчета, на оръжие!

Войниците бързо се заприготвяха и скоро бяха готови за тръгване. Изведоха ни заедно с Дугъл като затворници. Като излизахме, чух нашият събрат по съдба да напомня на капитана за петте лири.

— Ето ти ги — каза офицерът, като сложи златните монети в ръката му, — но запомни, че ако се опиташ да ни заблудиш, сам ще ти пръсна черепа!

— Тоз човек — каза съветникът — е по-калпав, отколкото го мислех. Продажник и предател! Ох, как се поддават хората на жаждата за печалба! Баща ми, черковният настоятел, често казваше, че сребърната монета е погубила повече души, отколкото сабята — тела.

В този момент се приближи ханджийката и поиска да и се плати сметката заедно с всичко, което бяха изпили майор Галбрейт и приятелите му от Горна Шотландия. Английският офицер възрази, но госпожа Макалпайн заяви, че ако нямала вяра в неговото име, което чула от тях, никога нямало да им наточи и едно шише ракия; дали ще види господин Галбрейт някога, или не, тя не знаела, ама много добре знаела, че едва ли някога ще си види парите, пък тя била бедна вдовица и разчитала само на клиентите си.