Уолтър Скот - Роб Рой

Капитан Торнтън прекъсна нейните възражения, като плати сумата, която възлизаше само на няколко английски шилинга, макар че в шотландски пари изглеждаше огромна. Щедрият офицер щеше да включи сметката на господин Джарви и моята в общата сума, но съветникът, без да обръща внимание на съвета на хаджийката „да използува, доколкото може, ингилизите, защото те не малко бели ще ни правят“, педантично пресметна нашия дял от сумата и го плати. Капитанът използува случая да ни се извини малко за това, че ни е арестувал.

— Ако сте верни и мирни поданици — каза той, — няма защо да съжалявате, че съм ви забавил с един ден, щом това е необходимо в служба на краля. Ако ли пък не, аз постъпвам, както ми повелява дългът.

Бяхме принудени да приемем това извинение, което би било безсмислено да отхвърлим, и после излязохме, за да тръгнем на път.

Никога няма да забравя приятното чувство, което изпитах, когато излязох от тъмната, задимена и задушна атмосфера на планинската колиба в свежия аромат на сутрешния въздух и великолепните лъчи на изгряващото слънце, които блестяха изпод свод от виолетови и златни облаци върху един пейзаж, чиято романтичност и красота надминаваха всичко, което бяха виждали някога очите ми. Наляво се простираше долината, по която криволичеше на изток река Форт край красивия самотен хълм с неговия венец от гори. Надясно, сред гъсталаци, могили и чукари, се намираше широко планинско езеро, чиято повърхност полъхът на утринния вятър къдреше на малки вълнички, всяка от които блещукаше на слънчевите лъчи. Това прелестно езеро беше заобиколено с високи скали и хълмове, на които се полюляваха естествени гори от брези и дъб; листата им, които шумоляха на вятъра и проблясваха на слънцето, придаваха живот и бодрост на дълбоката самота. Като че ли само човекът заемаше принизено положение в този пейзаж, където цялата природа беше някак възвишена. Двадесетината жалки малки бараки, както ги нарече съветникът, които образуваха селцето Абърфойл, бяха направени от отделни камъни, скрепени с глина вместо с хоросан, и покрити с торф, сложен как да е върху греди от неодялани брези и дъбове от близките гори. Покривите се свеждаха така ниско до земята, че Андрю забеляза, че предишната нощ бихме могли спокойно да минем над селото, без да го открием, освен ако не пропаднеше кракът на някой от конете ни в някой покрив.

Както можахме да видим, колкото и мизерна да беше къщата на госпожа Макалпайн, все пак тя беше далеч най-хубавата в селото. И струва ми се, ако описанието ми би възбудило любопитството ви да отидете да я Видите, едва ли ще намерите някакво подобрение в нея и сега, тъй като шотландците не са хора, които бързо приемат новото, па макар и да е за добро 179.

Шумът при нашето тръгване разбуди обитателите на тези жалки колиби и докато нашата група от дванадесетина конници се строяваше, преди да потегли, много грозни старици ни оглеждаха през открехнатите врати на къщичките си. Когато тези бабички подаваха побелелите си главички; отчасти покрити с плътно прилепнали плетени бонета над набръчканите им чела, и размахваха дългите си кокалести ръце, свиваха рамене и си разменяха полугласно по някоя дума на гелски, във въображението ми изплуваха образите на вещиците от „Макбет“ и ми се струваше, че виждам в лицата им злината на сестрите-орисници. И малките деца, които изпълзявяха навън, някои съвсем голи, други как да е покрити с парцали от кариран шотландски плат, пляскаха ръчички и се хилеха срещу английските войници с израз на национална омраза и злоба, съвсем неподходящи за годините им. Направи ми особено впечатление, че нямаше нито мъже, нито момчета на повече от десет-дванадесет години сред жителите на селото, които изглеждаха твърде многобройни за големината му. Това ме накара да си помисля, че вероятно през време на пътуването ни мъжете ще ни покажат по-осезателно омразата си, отколкото намръщените лица и мърморенето на жените и децата.

Едва когато потеглихме, злобата на по-възрастните хора от селото се изрази по-ясно. Последната колона от войници беше вече напуснала селото по една тясна неравна пътека, очертана от шейните, с които местните жители пренасят торф, и която води през горите край долния край на езерото, когато се разнесе писклив звук от женски викове, примесен с детски писъци, дюдюкане на момчета и пляскане на ръце, с което жените от Горна Шотландия подсилват изразите си на гняв или скръб. Попитах Андрю, който беше станал блед като смъртник, какво значи всичко това.