Уолтър Скот - Роб Рой

— Аз не съм направил пътя — ако господата обичат широките пътища, да са си стояли в Глазгоу.

След всичко това ние продължихме.

Макар че пътят ни водеше към езерото, досега той беше така засенчен от дърветата, че само от време на време можехме да видим красивите му води. Но сега пътят изведнъж излезе от гората и залакатуши покрай брега на езерото, така че пред взора ни се разкри цялото огромно водно огледало, което, тъй като ветрецът беше утихнал, отразяваше спокойно и тържествено високите, тъмни, обрасли с изтравниче планини, огромните сиви чукари и дивите брегове, които го ограждат. Тук планините се спускаха така близо до брега и бяха така скалисти и стръмни, че нямаше никаква друга пътека освен тази, по която вървяхме. Над нея бяха надвиснали скали, от които неприятелят би могъл да ни унищожи просто с камъни, без да можем да окажем и най-малка съпротива. Освен това пътят извиваше покрай всеки нос и залив край брега, така че рядко можехме да виждаме на повече от сто метра пред себе си. Командирът ни като че ли се поизплаши от прохода, по който ни беше повел, защото постоянно заповядваше на войниците да бъдат нащрек и заплашваше Дугъл със сигурна смърт, ако случайно се окажеше, че ни води към опасност. Дугъл посрещаше тези заплахи с някакво тъпо безразличие, което можеше да се дължи или на съзнание за невинност, или на някаква упорита решителност.

— Ако господата търсят Червенокосия Грегърах — каза той, — разбира се, че не могат да очакват да го намерят, без да се изложат поне мъничко на опасност.

Точно когато планинецът изрече тези думи, ефрейторът, който командуваше авангарда, спря и прати един от хората си да каже на капитана, че пътят отпред е зает от горношотландци, разположени на едно особено трудно за преминаване място. Почти в същата минута дойде един войник от ариергарда да съобщи, че чули звук от гайди откъм гората, през която току-що бяхме минали. Капитан Торнтън, делови и храбър мъж, веднага реши да пробие напред, без да чака да бъде нападнат изотзад, и като увери войниците си, че гайдите, които бяха чули, са на дружелюбно настроени планинци, които се приближават да им помогнат, той им обясни колко е важно да продължат напред и да хванат Роб Рой, ако е възможно, преди тези подкрепления да дойдат и да делят с тях честта, както и наградата, обещана за главата на прочутия разбойник. Той заповяда ариергардът да се приближи към центъра, а центърът към авангарда, така че да се удвоят на ширина колоните и да заемат цялата достъпна част от пътя. Дугъл, на когото каза шепнешком: „Ти, куче, ако си ме измамил, ще те убия!“, бе поставен в средата между двама гренадири, на които бе заповядано да го застрелят, ако се опита да избяга. Ние също бяхме поставени в средата, тъй като се смяташе, че там е най-безопасно, и капитан Торнтън, поемайки пиката си от войника, който я носеше, застана начело на малката войскова част и даде заповед за настъпление.

Групата тръгна с твърдостта на английски войници, не обаче и Андрю Феъсървис, който беше изгубил и ума и дума от страх; нито пък, да си кажа правичката, съветникът и аз, които макар и да не бяхме толкова изплашени, все пак не можехме да изложим живота си със стоическо безразличие заради една вражда, с която нямахме нищо общо. Но нито имахме време да възразяваме, нито пък имаше някакъв смисъл.

Приближихме се на около двадесет метра до мястото, където авангардът беше забелязал някакъв неприятел. Беше един от тези носове, които се вдават в езерото и около които обикновено пътят заобикаляше, както описах по-горе. Тук обаче пътеката, вместо да продължава близо до брега, се изкачваше с един-два остри зигзага по стръмния склон на една сива скала, която иначе би била съвсем непристъпна. На върха на скалата, до която се стигаше по една съвсем неравна, тясна и опасна пътечка, ефрейторът твърдеше, че е видял кепетата и дългите цеви на пушките на няколко планинци, очевидно скрити сред високата трева и храсталак, които увенчаваха възвишението. Капитан Торнтън заповяда да се придвижи напред с три колони и да изкара от прикритието им лежащите в засада, а самият той продължи с останалите войници с по-бавен, но равномерен ход. Готвеното от него нападение бе спряно от неочакваното появяване на една жена на върха на скалата.

— Спрете! — каза тя със заповеднически тон. — И ми кажете какво търсите в страната на Макгрегър!

Рядко съм виждал по-прекрасна и по-внушителна фигура от тази жена. Тя може би беше над четиридесет години и лицето й някога трябва да се е отличавало с внушителна красота; но сега то носеше тежките следи на един живот, прекаран на открито при всякакво време и може би на разрушителното влияние на скръб и страдание, и чертите бяха само силни, остри и изразителни. Тя носеше шала си не преметнат около главата и раменете, както го носят шотландките, а увит около тялото като в носията на войниците от Горна Шотландия. Носеше мъжка шапка с перо, гол меч в ръка и чифт пищови на пояса си.