Уолтър Скот - Роб Рой

— Ъх, ъх, ъх! Казват, че един приятел — ъх, ъх! — е по-верен и от брат — ъх, ъх, ъх! Когато дойдох, господин Озбълдистън, в тази проклета от бога и от хората страна — ъх, ъх! — госпой да ми прости ругатните! — по ничия работа освен вашата, смятате ли, че беше право — ъх, ъх! — да ме оставите, първо, изложен на куршумите и на опасността да се удавя между свирепите шотгландци и червените мундири и, на второ място, да ме оставите да увисна тъй между небето и земята като старо бостанско плашило, без дори да направите опит — ъх, ъх! — да направите опит да ме спасите?

Извиних се дълбоко и му изтъкнах толкова много причини поради които ми беше навъзможно без чужда помощ да го изтръгна от тежкото му положение, че най-после отново спечелих благоволението на господин Джарви, който бе толкова добродушен, колкото и сприхав. Тогава си позволих да го запитам как бе успял да се измъкне.

— Аз да съм се измъкнал! Можех да си вися там до второ, пришествие с глава, увиснала на една страна, а петите ми на друга, като везни за прежда. Този там, Дугъл, ме измъкна, както направи и вчера — отряза полите на дрехата ми с ножа си и двамата с един ординарец на главатаря така ловко ме свалиха и ме изправиха на крака, като че за момент не бях преставал да стоя на тях. Но какво нещо е здраво платно! Виж, да бях облечен сега в костюм от някакъв боклучав тънък френски плат или от дра-де-бери, щеше да се скъса като парцал от такава тежест като моята. Но да е жив и здрав тъкачът, дето го е тъкал този плат, защото увиснах на усукания плат и се подмятах съвсем безопасно, като габарт 182, завързан с дебело въже в пристанището Брумило.

Запитах го сега какво е станало с неговия спасител.

— Безделникът — (той продължаваше да нарича така планинеца) — успя да ме осведоми, че би било опасно да се доближим до жената, преди да се върне той, и ми заръча за остана тук. Струва ми се — продължи съветникът, — че тръгна да ви търси, внимателно човече е, няма що — и право да си кажа, кълна се, че е прав, що се отнася до тая лейди, както я нарича. Хелън Камбел не беше от най-кротките моми, нито стана от най-покорните съпруги и казват, че самият Роб се страхувал от нея. Не вярвам тя да ме познае сега, защото не сме се срещали много години. Аз съм на мнение да дочакаме безделника Дугъл, преди да отидем при нея.

Изразих съгласието си с неговото мнение, но не било писано в този ден благоразумието на Джарви да бъде от полза нито нему, нито другиму.

Андрю Феъсървис, макар вече да не подскачаше на своя връх, откакто се прекрати престрелката, която стана причина за странните му движения, все пак, както бе кацнал отгоре на голата скала, заемаше твърде очебийно положение, за да избегне зорките погледи на шотландците, когато им остана време да се поогледат. Ние разбрахме, че са го видели, когато насъбралите се победители нададоха дивашки викове. Трима-четирима от тях незабавно се юрнаха в горичката и са изкачиха по стръмните склонове на хълма от различни посоки към мястото, където бяха забелязали това странно видение.

Тези, които първи пристигнаха достатъчно близо, за да улучат с куршум горкия Андрю, не си дадоха труда да му помогнат б крайно неудобното му положение, но, прицелвайки се в него с испанските си пушки, съвсем недвусмислено му дадоха да разбере, че трябва да се помъчи да слезе и се предостави на тяхната милост или ще го изпонадупчат отдолу, като мишена при стрелкови упражнения в полка. При такава страшна покана да предприеме едно опасно слизане от скалата, Андрю Феъсървис вече не можеше да се колебае. По-голямата опасност надви тази, която му се видя по-малко неизбежна, и той започна да слиза надолу, колкото и да бе опасно, залавяйки се за бръшлян и за дъбови дънери, и за издатини в скалата, в трескава тревога, без да изпуска случай, когато едната му ръка беше свободна, да я протегне умолително към облечените в шотландска носия господа, сякаш за да ги убеди да не стрелят с насочените към него пушки. С една дума казано, принуден да избира между този и друг по-голям ужас, той успя да слезе благополучно от опасната си висока скала, начинание, което, убеден съм, само страхът от мигновена смърт можеше да го накара да предприеме. Шотландците долу извънредно много се забавляваха на несръчните му движения при слизането от скалата и изстреляха един-два патрона във въздуха, докато той слизаше, сигурно не с цел да го наранят, а за да се забавляват още повече на крайно ужасения му вид и извънредната ловкост в движенията, която изстрелите предизвикаха у него.