Уолтър Скот - Роб Рой

Той най-после усети твърда и доста равна почва под краката си или, по-точно казано, тъй като кракът му се подхлъзна тъкмо преди да стъпи на земята, той се просна в цялата си дължина и се надигна с помощта на шотландците, които го чакаха и които, преди той да се изправи на краката си, го лишиха не само от съдържанието на джобовете му, но и от перуката, шапката, палтото, от чорапите и обущата му, и то с такава невероятна бързина, че макар той да падна на гърба си облечен в много прилични градски дрехи на слуга, като се надигна, имаше вид на разкрачено, голо, плешиво, бедняшко плашило. Не обръщайки внимание на болката, която изпитваха босите му крака, когато стъпваха върху острите камъни, шотландците го повлякоха надолу към пътя през всички препятствия, които им се изпречваха.

Докато слизаха, зорките им очи забелязаха господин Джарви и мен и пет-шест въоръжени шотландци мигновено ни обкръжиха с голи ками и мечове, насочени срещу лицата и вратовете ни, и със заредени пищови срещу гърдите ни. Безумие би било от наша страна да се съпротивляваме, особено като нямахме оръжие, на което можехме да се осланяме. Ето защо ние се подчинихме на съдбата си и подпомогнати твърде грубо от шотландците, запознахме да се събличаме, така че скоро щяхме да останем, както ни е майка родила (в „естествено състояние“, както казва крал Лир), също като лишеното от перушината си двуного Андрю Феъсървис, който трепереше от студ и от страх на няколко метра от нас. Една щастлива случайност обаче ни отърва от тази крайна злочестина, защото тъкмо бях предал връзката си (между другото, много елегантна, марка „Стайнкърк“, украсена с богати бродерии), а на Джарви бяха свалили разкъсаната му дреха за езда, когато се появи Дугъл и положението се промени. С гръмки възклицания, примесени с ругатни и заплахи (доколкото можах да отгадая смисъла на думите му по енергичните му жестикулации), той принуди обираните, макар и — неохотно, не само да престанат да крадат нашите вещи, но и да върнат взетата вече плячка. Той грабна връзката ми от човека, който я беше взел, и в усърдието си да ми я върне, я усука около врата ми толкова силно, че само дето не ме удуши, което ме накара да мисля, че, докато е бил в Глазгоу, той не е бил само заместник тъмничар, но се е и учил да става чирак на палача. Той метна дрипите, които бяха останали от палтото на г-н Джарви, около раменете на последния и когато все нови и нови шотландци започнаха да се тълпят около нас откъм шосето, ни поведе надолу, като даваше нареждания и заповеди на другите да ни помогнат, особено на Джарви, за да слезем сравнително лесно и безопасно. Андрю Феъсървис обаче напразно си дереше гърлото, за да си измоли поне отчасти закрилата на Дугъл или ако не друго, поне намесата му, да си получи обратно обувките.

— Не, не — му отвърна Дугъл, — бас държа, че този не е благородник; дедите му сигурно са ходили боси, на, ако не е така!

И оставяйки Андрю да ни следва, както може, или по-точно казано, толкова бързо, колкото му разрешаваха насъбралите се наоколо хора, той с ускорен ход ни поведе надолу по пътеката, където бе станала схватката, и побърза да ни представи като допълнителни пленници на главатарката на четата си.

И така, тътреха ни към нея, като Дугъл се биеше, боричкаше и викаше, сякаш най-много се боеше да не пострада, и като отблъсваше със заплахи и всевъзможни други усилия всички, които се опитваха да си припишат по-големи заслуги за улавянето ни, отколкото той самият претендираше да има. Най-после ни изправиха пред героинята на деня, чийто вид, наред с вида на дивите, недодялани и все пак войнствени хора, които ни заобикаляха, да си кажа право, ми вдъхна не малко опасения. Не зная дали Хелън Макгрегър лично бе участвувала в боя — и наистина впоследствие ме уверяваха в противното, но капките кръв по челото й и по голите й ръце, както и по острието на сабята, която тя продължаваше да носи в ръката си, зачервеното й лице и разчорлените черни къдрици, които се подаваха изпод червената, украсена с перо шапка — всичко това подсказваше, че тя пряко бе участвувала в битката. В проницателните й черни очи и в чертите й блестеше огънят на удовлетворена жажда за мъст и гордост от победата. И все пак в държанието й нямаше нищо кръвожадно или жестоко. Като попремина страхът, който изпитвах в началото на срещата ни, тя ми напомни някои от картините на вдъхновени героини, които бях виждал в католическите църкви във Франция. Тя наистина не беше достатъчно красива за Юдит, нито имаше вдъхновените черти, с които художниците рисуват Дебора или пък жената на Хебер 183, пред чиито нозе могъщият потисник на Израел, жител на езическия Харошет, се поклонил, паднал и умрял. Все пак възторгът, който я бе обзел, придаваше на лицето и на движенията й, които сами по себе си излъчваха необуздано достойнство, израз почти подобен на героините от светото писание, изобразени от онези великолепни художници.