Уолтър Скот - Роб Рой

Синовете й, които водеха отряда, направиха няколко бавни и нерешителни стъпки към нея и пошушнаха няколко думи на гелски език. Като ги чу, тя нададе писък, който отекна в скалите. Този писък бе подет от всички жени и юноши, които пляскаха с ръце и ревяха, сякаш животът им гаснеше с всеки миг. Планинското ехо, затихнало, откак спряха войствените звуци на битката, сега повтаряше тези луди и нехармонични писъци на скръб, които изкараха и нощните птици от скривалищата им в скалите, сякаш и те се сепнаха, че чуват такъв хор от звуци, по-грозни и злокобни от собствените им писъци, и то посред бял ден.

— Пленен! — повтори Хелън, когато врявата постихна. — Взет в плен! И не ви е срам да доживеете да ми го кажете? Страхливци, кучета! Затова ли ви откърмих, да си щадите кръвта? Да я пазите от враговете на баща си и като го видите пленен, да се върнете тук да ми кажете?

Синовете на Макгрегър, към които бяха отправени тези упреци, бяха младежи, по-големият от които едва ли бе навършил двадесет години. Хамиш, или Джеймс, беше с една глава по-висок и много по-красив от брат си. Със светлосините си очи и гъста руса коса, която необуздано падаше изпод хубавата му синя барета, с целия си вид, той наистина беше рядко сполучлив представител на младежта на Горна Шотландия. По-малкият се наричаше Робърт, но за да го различат от баща му, горношотландците прибавяха „Ог“, което значи „младши“. Той имаше тъмна коса и мургави черти, със здраво зачервено и жизнерадостно лице и великолепно телосложение на много развит за годините си младеж.

Сега и двамата стояха пред майка си с помрачени от скръб й срам лица и с най-почтителна покорност слушаха упреците, с които тя ги обсипваше. Най-после, когато гневът й се поуталожи, по големият, говорейки на английски, навярно за да не го разберат техните хора, се постара много почтително да оправдае и себе си и брат си. Бях достатъчно близо, за да чуя повечето думи, и тъй като за мен бе от голямо значение да съм добре осведомен в това толкова необикновено и критично положение, аз, разбира се, слушах колкото се може по-внимателно.

— Макгрегър — каза синът му — бе повикан на някаква среща с един негодник от Долна Шотландия, който дойде със знак от… — Той прошепна името съвсем тихо, но ми се стори, че беше моето име. — Макгрегър прие поканата, но заповяда англичанинът, който донесе вестта, да бъде задържан като заложник, за да не го измамят. Той съответно отиде на уговореното място (тук момчето спомена някакво диво горношотландско име, което вече не си спомням), придружен само от Ангъс Брек и Малкия Рори, като заръча, никой да не го следва. Половин час по-късно Ангъс Брек се върна с лошата новина, че Макгрегър бил издебнат и пленен от един военен отряд от Ленъкс под командата на Галбрейт — от Гарсхатахин.

Момчето добави, че когато Макгрегър при залавянето си заплашил Галбрейт, че същите мерки ще бъдат взети спрямо заложника, Галбрейт много презрително приел заплахата и отговорил: „Всеки нека си обеси човека. Ние ще обесим крадеца, а твоите юнаци нека обесят заложника, Роб, и страната с един куршум ще се отърве от две злини, от един див планинец от Горна Шотландия и от един бирник.“ Ангъс Брек, когото не охранявали толкова грижливо, колкото господаря му, успял да се измъкне, след като бил задържан достатъчно дълго, за да чуе този разговор и да донесе новината.

— И ти чу тази новина, вероломни изменнико — каза жената на Макгрегър, — и не се впусна незабавно да отървеш баща си или сам да загинеш там?

Младият Макгрегър смирено отговори, че врагът бил далече по-многочислен и заяви, че тъй като враговете им не се готвели да напуснат страната, той се бил оттеглил в долчинката, за да събере достатъчно голяма дружина и тогава да се опита да спаси баща си със сравнително по-големи изгледи за успех. Най-накрая той каза:

— Научих се, че войската ще станува в близкия замък Гартартън или в стария замък Монтийт, или в някоя друга крепост, която, ако и да е силна и удобна за защита, лесно ще можем да нападнем и завладеем, стига да съберем достатъчно бойци.

Впоследствие се научих, че останалите привърженици на разбойника се разделили на два силни отряда, един от които трябвало да следи оставения в Инвърсайд гарнизон, част от който под командата на капитан Торнтън бил победен. А другият трябвало да окаже съпротива на горношотландските кланове, които се били присъединили към редовните войски и долношотландците в това общо вражеско нашествие в онази пуста планинска местност, разположена между езерата Лоумънд, Катрин и Ард, която по онова време бе известна под името страната на Роб Рой или на Макгрегър. С най-голяма бързина бяха разпратени куриери, както предполагах, за да съсредоточат силите им, с цел да предприемат намисленото нападение срещу долношотландците. И отчаянието, което изпървом се четеше по лицата на всички, бе изместено от надеждата да спасят водача си и от жаждата за мъст. Изгаряща именно от тази жажда за мъст, жената на Макгрегър заповяда да доведат при нея заложника, който бе оставен като гаранция за сигурността на Макгрегър. Мисля, че синовете й бяха държали нещастника далеч от нея, опасявайки се от последиците, но дори да бе така, човечните им предпазни мерки само отложиха за малко злочестата му съдба. В отговор на нейната заповед дотътриха пред нея един нещастник, който вече беше ни жив, ни мъртъв от страх и в чиито измъчени черти, за мой голям ужас и изненада, познах предишния си спътник Морис.