Уолтър Скот - Роб Рой

Той се просна пред краката на главатарката, опитвайки се да хване коленете й, но тя се отдръпна, сякаш се боеше да не би да се опетни само като се допре до него, така че в знак на пълното си унижение той можеше само да целуне края на карираната й дреха. Никога не съм чувал някой да се моли за живота си с такова отчаяние. Страхът му бе толкова голям, че вместо да парализира езика му, както обикновено става, той го беше направил красноречив. С посивели като пръст бузи, стиснал здраво ръце от мъка и терзания, с очи, които сякаш за последен път поглеждаха всичко земно, той се вереше и кълнеше, че нищо не знае за някакъв заговор срещу Роб Рой, когото обича и почита като собствената си душа. С непоследователността на обзет от ужас човек той каза, че не бил нищо друго освен чужд агент и измърмори името на Рашли. Той само се молеше да му пощадят живота, за живота си бил готов да даде и мило, и драго — само за живота си се молеше той, — та ако ще да го изживее под тормоз и при всякакви лишения. Той молеше само да му оставят душа, колкото да диша, макар и влажния въздух на най-дълбоките пещери в планините им.

Презрението и отвращението; с които жената на Макгрегър гледаше този окаян просител за това жалко благо — правота на съществувание, — не се подаваха на описание.

— Бих те оставила да живееш — каза тя, — ако и ти като мен чувствуваше живота като тежко, изнурително бреме, какъвто го смята всяка благородна душа. Но ти, негоднико, ти би могъл да пълзиш по света, незасегнат от различните му позори, неизразимите му нещастия, постоянно нарастващите му камари от престъпления и скръб. Ти би бил способен да живееш и да се веселиш докато висшите духом стават жертва на предателства, докато разни подлеци без род и потекло стъпват на врата на юнаци, на благородници от знатни стари родове, ти би се забавлявал, като касапско куче в кланицата, тъпчейки се с мърша, докато наоколо ти избиват храбреците! Но ти не ще доживееш да изпиташ тези наслади! Ти ще умреш като подло куче, и то преди онзи облак да премине над слънцето.

Тя даде кратка заповед на приближените си на гелски език и двама от тях грабнаха проснатия на земята молител и бързо го помъкнаха към ръба на една стръмна скала, която се издигаше над водата. Той нададе най-пронизителния и страшен вик, който някога страхът е изтръгвал от човешко гърло. Ненапразно наричам виковете му страшни, защото години наред след това ги чувах насън. Когато убийците или палачите, както щете ги назовете, го мъкнеха, той ме позна дори в този страшен миг и извика, изричайки последните разбираеми думи, които го чух да казва:

— Ах, господин Озбълдистън, спасете ме! Спасете ме!

Толкова ме развълнува тази ужасна гледка, че макар и да очаквах да ме сполети същата участ, аз действително се опитах да се застъпя за него, но както можеше да се очаква, намесата ми предизвика само строг отказ. Няколко души здраво хванаха жертвата, докато други увиха един тежък камък в парче кариран плат и го вързаха около врата му; в това време трети усърдно го разсъблякоха. Полугол и вързан по този начин, те го хвърлиха в езерото, което там е около дванадесет стъпки дълбоко, като заглушиха последния му предсмъртен писък със силни ликуващи викове на изпълнено отмъщение, сред които все пак ясно се чу този рев на предсмъртна агония. Тежкото тяло с плясък падна в тъмносините води на езерото, а планинците, със секирите и сабите си, се поспряха да видят да не би, измъквайки се от тежестта, към която бе привързан, да успее да се добере до брега. Но възелът бе здрав и жертвата потъна безпрепятствено. Водите, които бе раздвижил при падането си, се уталожиха над него и този живот, за който се бе молил толкова жално, бе навеки зачертан от общия брой на живите създания.

Не знам защо, но една единична проява на жестокост по-силно действува на нервите, отколкото когато зверствата се правят в по-широк мащаб. Същия ден бях видял няколко от храбрите ми съотечественици да падат на бойното поле и ми се стори, че ги бе постигнала една подобаваща за човека участ; и макар да бе развълнувано, сърцето ми не прималя от ужас, какъвто изпитвах, когато видях как хладнокръвно убиха нещастния Морис, който не можеше да се съпротивява. Погледнах другаря си, господин Джарви, чието лице издаваше същите чувства, които бяха изписани по моето. Нещо повече, той не можа напълно да сподави ужаса, който го обзе, и без да ще, прошепна с тих и силно развълнуван глас: