Уолтър Скот - Роб Рой

Съветникът, много изплашен от тази заповед, тъкмо започваше да възразява по начин, който сигурно щеше само да разяри лицето, на което говореше, когато, Дугъл се намеси и на собствения си език, който говореше така плавно и бързо, щото бе в пълен контраст с бавния, неправилен и идиотски начин, по който говореше английски, изля един порой от думи, с които, не се съмнявах, най-горещо ни защищаваше.

Господарката му отговори или по-скоро прекъсна най-безцеремонно словото му, като възкликна на английски (сякаш бе твърдо решена да ни даде възможността да предвкусим напълно горчивината на предстоящата ни смърт):

— Подло куче и син на куче, ти ли ще оспорваш заповедите ми? Ако ти кажа да им отрежеш езиците и да им ги размениш, за да видим кой тогава най-добре ще дрънка на южняшкия им говор, или пък да изтръгнеш сърцата им и да ги размениш и тях, за да видим кой там ще заговорничи най-добре против Макгрегър — а така постъпваха едно време в деня на разплатата, когато дедите ни имаха да си отмъщават за извършени неправди — ако аз ти заповядам да извършиш това, полага ли ти се да се противопоставиш на моите заповеди?

— Така си е, така си е — отвърна той с тон на пълно покорство, — вашата воля трябва да се изпълнява — то е близко до ума, но ако беше, тоест, ако можеше да се сметне все едно да хвърлите оня грозен простак, капитана с червения мундир, и ефрейтора му Крамп и двама-трима с червени мундири в езерото, сам бих го сторил с много по-голямо удоволствие, отколкото да направя зло на тези почтени и вежливи господа, които са приятели на Грегър и са дошли тук с гаранция от главатаря, а не като предатели, както сам аз мога да свидетелствувам.

Дамата тъкмо се канеше да отговори, когато откъм пътя от Абърфойл долетяха дивите звуци на гайди, навярно същите, които бяха стигнали до ушите на ариергарда на капитан Торнтън и които го накараха, като видя, че проходът е вече зает, по-скоро да си пробие път напред, отколкото да се върне отново в селото. Тъй като схватката бе много кратка, бойците, които следваха тази войнствена мелодия, макар и да бяха ускорили хода си, като чуха изстрелите, не бяха успели да пристигнат навреме, за да участвуват в боя. Следователно победата бе спечелена без тяхна помощ и те сега пристигаха, за да отпразнуват победата на сънародниците си.

Новодошлите изглеждаха твърде различни от отряда, който бе надвил придружаващите ни войници, и разликата бе далеч в тяхна полза. Между хората, които обкръжаваха главатарката, имаше извънредно възрастни мъже, юноши, едва годни да носят оръжие, и дори жени, накратко казано, те всички бяха хора, които крайната нужда бе принудила да вземат оръжието. И когато Торнтън откри, че именно многочислеността и разположението на един иначе съвсем жалък неприятел им бе дал възможността да победят храбрите му ветерани, по мъжественото му и помрачено от отчаяние лице се изписа и горчив срам. А тридесетте или четиридесетте горно-шотландци, които сега се присъединиха към останалите, бяха все младежи и мъже в разцвета на силата си, жизнени, снажни мъжаги, чиито къси чорапи и карирани полички позволяваха да се видят най-добре мускулестите им — крайници. Те превъзхождаха хората от първата група както по облекло и външен вид, така и по оръжие. Воините на главатарката, освен малкото пушки, носеха секири, коси и други старинни оръжия, като някои имаха само тояги, ками и дълги ножове. А повечето мъже от втората група имаха пистолети на коланите си и ками, затъкнати при кесиите, които висяха отпред. Всеки носеше хубава пушка в ръка и широка права сабя на бедро, както и един здрав кръгъл щит от леко дърво, покрит с кожа, цял обкован по много интересен начин с месингови гвоздеи със стоманен връх, прикрепен в средата. Тези щитове висяха на лявото им рамо, когато бяха на поход, или докато стреляха по неприятеля, а ги държаха с лявата ръка, когато нападаха със сабя.

Но беше съвсем явно, че този подбран отряд не носеше победа, с каквото можеха да се похвалят по-зле въоръжените им другари. Гайдата от време на време издаваше дълги провлечени ноти, които изразяваха нещо много различно от радостта на победата, и когато воините се явиха пред жената на главатаря си, замълчаха и сведоха очи, натъжени. Като се приближиха до нея, те се спряха и гайдите отново издадоха същите диви и скръбни звуци.

Хелън се спусна към тях — по лицето й се четеше гняв и тревога.

— Какво значи това, Аластър? — каза тя на гайдаря. — Защо тази скръбна песен в този победоносен момент? Робърт, Хамиш, къде е Макгрегър? Къде е баща ви?