Уолтър Скот - Роб Рой

— Произведението — каза господин Оуън, който с голямо удоволствие вземаше участие в статистиките на господин Джарви — ще бъде 230 хиляди.

— Правилно, сър, съвсем правилно. А войската на тази област, ако се изкарат всички мъже между осемнадесет и петдесет и шест години, които са годни да носят оръжие, няма да бъде по-малко от петдесет и седем хиляди и петстотин мъже. И ето, господа, печалната и страшна истина е, че няма никаква, ама съвсем никаква работа за половината от тези хора. Искам да кажа, че земеделието, скотовъдството, риболовът и всеки друг честен труд в тази страна не могат да ангажират половината от населението, колкото и лениво да работят, а пък те наистина работят така, га че ли плугът и лопатата им горят пръстите. Е добре, господа, тази половина безработно население, възлизаща на…

— Сто и петнадесет хиляди души — каза Оуън, — тъй като това е половината от горното произведение…

— Точно така, господин Оуън, точно така. А между тях може би има двадесет и осем хиляди здрави мъже, които са годни да носят оръжие и носят оръжие, а не пипват работа, пък и да искат, не могат да намерят какъвто и да е честен начин да си изкарат прехраната — това за съжаление е истината.

— Нима е възможно — казах аз — наистина да е такова положението в една толкова голяма част от Британския остров, господин Джарви?

— Сър, аз ще ви го обясня така, че да ви стане ясно като бял ден. Да речем че всяка община има средно работа за петдесет плуга — това е дори много за бедната почва, която тези нещастници трябва да обработват, и че има пасища за впрегатните коне и говеда и за около четиридесет-петдесет крави; нека да кажем, че с оранта и говедата се занимават седемдесет и пет семейства от по шест души, и да прибавим още петдесет, за да закръглим числото, ето ви петстотин души — половината от населението, което има някаква работа и препитание или с други думи може да изкара някак си киселото мляко и овесената каша. Ами я ми кажете какво правят останалите петстотин?

— Боже мой! — казах аз. — Наистина какво правят, господин Джарви? Ужас ме обзема, като си помисля за положението им.

— Сър — отвърна съветникът, — може би още повече ще ви обземе ужас, ако живеете близо до тях. Защото, даже да допуснем, че половината от тях все още могат да си изкарат нещичко в Долна Шотландия по жетва, сенокос или като говедари и прочие, пак остават стотици хиляди дългокраки мъжаги планинци, които не могат да си намерят работа, а скитат и просят 157 157 Това било особен вид благородна просия, по-скоро нещо средно между просия и разбойничество, когато бедният шотландец изнудвал онези, които можели да му дадат добитък или каквито и да било средства за преживяване. — Б. а. от познатите си или пък живеят, както му намерят леснината, честно или нечестно. А има и много други, стотици други, които слизат на границата на Долна Шотландия, където има какво да се пипне, и си изкарват прехраната, като завличат крави и друго, каквото им падне. Безобразно положение в една християнска страна — още повече, че те се гордеят с това и считат, че да подкараш стадо говеда (което на прост шотландски значи да ги откраднеш), е смел и мъжествен подвиг и по-прилича на храбреци (както сами се наричат тези разбойници), отколкото да си изкарват надницата с честен труд. А господарите им са същата пасмина, както и простият народ, защото ако сами не ги пращат да грабят и нападат, то съвсем не им забраняват да се крият или ги пускат да се крият в техните гори, планини и крепости, щом извършат някакво безобразие. И всеки един от тях поддържа толкова от своите роднини, за колкото може, дето се вика, да скърпи средства; или — което е все едно — толкова, колкото могат по честен или нечестен начин сами да се поддържат. И ето ги тези хора, въоръжени с пушки и пищови, с ками и дурлахи 158 158 Дурлах — особен вид кожена торба, каквато винаги носели шотландските планинци. — Б. р. , всеки момент готови да нарушат спокойствието на страната, стига господарят им да пожелае. Така стои работата с тая Горна Шотландия, която от хиляда години насам е свърталище на най-безбожните, незачитащи никакви закони разбойници, които някога са обезпокоявали мирни, тихи, богобоязливи хора, каквито сме ние тук на запад.

— А този ваш роднина и мой приятел, и той ли е от тези големи господари, които си поддържат собствени войски, за които говорихте? — запитах аз.

— Не, не — каза съветникът Джарви, — той не е от тези големци или главатари, както им викат, макар че е от добро потекло и е пряк потомък на стария Гленстри — аз познавам рода му. Той наистина ми е близък роднина и както казах, от добър благороден горношотландски род, макар че аз много не държа на тези празни работи — те са като лунна светлина във водата, дето казваме ние. Но аз мога да ви покажа писма от баща му, третия от рода Гленстри, до моя баща, черковния настоятел Джарви (мир на праха му!), които започват с „Драги черковни настоятелю“ и свършват с „Ваш любещ и покорен слуга и роднина“ — те са все за взети назаем пари и затова покойният ми баща ги пазеше като документи и доказателства. Той беше предвидлив човек.