Уолтър Скот - Роб Рой

— Никакъв предпазител не е имало на сабята, дето ви е наранила! Ах, луди млади, луди млади! Но ние, лекарите, умеем да пазим тайна. Ако не бяха лудите глави и злобата човешка, кой щеше да поддържа нашите две науки?

С тези поучителни разсъждения той се раздели с мен. Драскотината, която бях получил, не ми причини вече почти никаква болка и неприятност.

— Защо закъсняхте толкова? — попита господин Джарви, когато влязох в приемната на този почтен господин. — Има вече пет минути, откак удари един. Мати вече два пъти се показа на вратата с обеда и имате късмет, че ще ядем овнешка глава — тя не се разваля от стоене. „Преварената овча глава е цяла отрова“ — казваше добрият ми баща — той много обичаше овчи уши, милият.

Извиних се както подобава за неточността си и скоро седнахме на масата начело с господин Джарви. Много весел и гостоприемен, той настояваше Оуън и аз да си хапваме от шотландските лакомства, с които беше отрупана трапезата му, повече, отколкото беше приятно за несвикналите ни английски стомаси. Аз сравнително добре се отървах, тъй като бях придобил известни навици за държание в обществото, които помагат на човека да се избави от такова добронамерено преследване. Много комично беше обаче да гледа човек как Оуън, чиито схващания за вежливост бяха по-строги и който беше готов с всички законни средства да за-свидетелствува уважението си към приятеля на фирмата ни, с тъжна физиономия нагъва пърлена овнешка вълна и заявява, че е много вкусна, с един тон, в който любезността едва прикриваше отвращението.

Когато раздигнаха масата, господин Джарви собственоръчно приготви купа, с ракиен пунш, който за пръв път имах щастието да вкуся.

Лимончетата, увери ни той, били от собствената му фермичка, там далеч (той повдигна многозначително рамото си, за да покаже, че става дума за Антилските острови), а изкуството да прави това питие бил научил от стария капитан Кофинки, който пък, прибави той шепнешком, го бил научил, както разправяли хората, от пиратите.

— Но питието си го бива — каза съдията и наля на всички ни. — Добра стока често идва от лош пазар. А колкото за капитан Кофинки, той беше порядъчен човек, когато се запознах с него, само че страшно много псуваше. Но той е мъртъв и ще дава сметка за делата си на онзи свят — и се надявам, че са приели сметката му, надявам се; че са я приели.

Питието беше извънредно вкусно и даде повод за дълъг разговор между Оуън и нашия домакин за условията, които се бяха създали след Обединението за търговия между Глазгоу и британските колонии в Америка и на Антилските острови и за възможностите на Глазгоу да изпраща подходящи стоки на този пазар. Оуън спомена, че е трудно за Шотландия да задоволи търсенето на стоки в Америка, без да се закупят те от Англия, а господин Джарви му възрази надълго и нашироко и твърде енергично:

— Как не, сър! Ние сме си самостоятелни, можем и сами да се оправим. Имаме вълнени платове от Стърлинг, платове от Мъсълборо, трикотаж от Абърдийн, тънки вълнени платове от Единбург и много други вълнени стоки, а ленените ни платове са по-хубави и по-евтини, отколкото вашите в Лондон. И можем да купуваме ваши стоки от Северна Англия, от Манчестър и Шефийлд, и керамичните ви изделия от Нюкасъл по-евтино, отколкото вие ги купувате в Ливърпул. Произвеждаме и доста памучни платове и муселини. Да, да, нека оставим всяка селда да виси за собствената си глава и всяка овца за собствения си крак и ще видите, че ние от Глазгоу няма да останем толкова назад. Всичко това не е твърде интересно за вас, господин Озбълдистън — прибави той, като забеляза, че от известно време мълча, — всеки си приказва за занаята.

Аз се извиних за разсеяността си с мъчителното положение, в което се намирах, и с необикновените си приключения тази сутрин. Това ми даде възможността, която търсех, да разкажа цялата история подробно и без препятствия. Не споменах сама за раната, която ми бе нанесена, защото сметнах, че не заслужава внимание. Господин Джарви ме слушаше с голямо внимание и очевиден интерес, мигаше със сивите си очички, смъркаше емфие и ме прекъсваше само с по някое кратко възклицание. Когато започнах да разправям за дуела, Оуън скръсти ръце на гърди и вдигна очи към небето като олицетворение на скръб и изненада, а господин Джарви прекъсна разказа ми: