Уолтър Скот - Роб Рой

— Не ставайте смешен — отвърна Камбел, — каква полза да тръгнете подире ни сега? Едва се отървахте от един, а искате да ви се стоварват двама на главата, вместо да си мирувате!

— И двадесет дори — отговорих аз, — ако стане нужда.

Хванах Рашли за яката, но той не се възпротиви, а каза с подигравателна усмивка:

— Чувате ли го, Макгрегър? Сам си търси белята — нима аз ще съм виновен, ако я намери? Вече са написани заповедите за арест и всичко е готово.

Шотландецът очевидно се смути. Той се огледа наоколо и каза:

— Никога няма да се съглася той да пострада за туй, че иска да помогне на родния си баща. Божието проклятие и моето да стигне всички съдии, съветници, шерифи и техните чиновници, полицаи и други такива черни души, които тормозят бедната ми стара Шотландия от сто години насам. Добре се е живяло, когато човек сам си е бил господар на съдбата и когато страната ни не е била пълна с разни там заповеди за арести, за конфискации и други такива подлости. И казвам ви още веднаж, съвестта ми няма да позволи този беден неразумен младеж да пострада, и то от такава пасмина. Бих предпочел двамата да се сборичкате пак и да решите с борба като честни хора.

— Вашата съвест, Макгрегър?! — каза Рашли. — Вие забравяте колко отдавна се познаваме ние двамата.

— Да, съвестта ми! — повтори Камбел или Макгрегър, или бог знае как му беше името. — Аз имам такова нещо, господин Озбълдистън, и може би там е едно от предимствата ми пред вас. А колкото за това, че се познаваме — щом знаете какъв съм, вие знаете и защо съм станал такъв. И каквото и да мислите вие, не бих искал да бъда на мястото дори и на най-гордия от тези подтисници, които са ме принудили да търся защита в гората. А какъв сте вие, господин Рашли, и какво оправдание имате, за да бъдете такъв, това е вече въпрос на собствената ви съвест. А сега, господин Франсис, пуснете яката му. Защото той право казва, че вие повече трябва да се страхувате от съдията, отколкото той. И да сте прав като стрела, той ще успее да ви изкара крив. Затова пуснете го, както ви казах.

Той придружи думите си с такова внезапно и неочаквано движение, че освободи Рашли от ръцете ми и като ме държеше въпреки съпротивата ми с херкулесова хватка, извика:

— Махайте се, господин Рашли. Покажете, че един чифт крака струват повече от два чифта ръце. Вие и друг път сте го доказвали!

— Трябва да благодарите на този господин, братовчеде — каза Рашли, — ако оставям неплатен дълга си към вас, като ви напускам сега; надявам се, че скоро ще се срещнем пак там, където няма възможност да ни прекъснат.

Той вдигна сабята си, избърса я, сложи я в ножницата и изчезна в храстите.

Кое насила, кое с убеждение, шотландецът ми попречи да го последвам. Наистина аз скоро разбрах, че би било безсмислено да правя това.

— Кълна се — каза Камбел, когато след известна буйна съпротива от моя страна, при която той прояви голямо търпение, най-после се убеди, че ще стоя мирен, — кълна се, че никога не съм виждал такъв глупав младеж. Бнх проснал по гръб и най-силния мъж в страната, ако ми беше създал такива неприятности, каквито ми създадохте вие. Какво искате да правите? Да последвате вълка в леговището му ли? Казвам ви човече, че той ви е сложил пак стария капан. Накарал е оня бирник Морис пак да раздуха старата история, а тук не можете да очаквате такава помощ от мен, каквато получихте при съдията Ингълууд. За мен не е здравословно да влизам при разни там съдии от породата на вигаморите 153 153 Вигамор, означава същото, каквото и „виг“ само че в презрителен смисъл. — Б. р. . Сега си вървете у дома като разумно момче — трайте си и чакайте да мине бурята. Отбягвайте Рашли и Морис и онова животно Маквити. Не забравяйте село Абърфойл и както казах по-рано, честна джентълменска дума — няма да позволя да ви се случи нещо лошо. Но запазете спокойствие, докато се срещнем пак. Трябва да вървя и да измъкна Рашли от града, преди да стане беля, защото такива като него само пакости кроят… Помнете село Абърфойл!

Той се завъртя на петите си и ме остави да размишлявам върху странните събития, които ме бяха сполетели. Първата ми грижа беше да си оправя дрехите и да си сложа пак мантията, за да не се вижда кръвта, която течеше по дясната ми страна. Едва бях успял да направя това и градината започна да се пълни с групи студенти, тъй като лекциите в колежа бяха свършили. Затова аз излязох от нея колкото може по-бърже и на път за господин Джар-ви, чийто час за обед бързо наближаваше, се отбих в едно скромно дюкянче, чиято табела съобщаваше, че собственикът му е Кристофор Нилсън, лекар и аптекар. Помолих едно малко момче, което чукаше нещо в хаванче, да ми осигури среща с този учен фармаколог. То отвори вратата на задната част на дюкяна, където намерих един пъргав възрастен мъж, който недоверчиво поклати глава, като чу да му разправям неубедителната история, че уж съм се наранил случайно, когато паднал предпазителят на противника ми при едно упражнение по фехтовка. Когато сложи марля и нещо друго, което сметна за нужно за дребната ми рана, той забеляза: