Уолтър Скот - Роб Рой

Поех пътя към колежа, както ми беше препоръчал господин Джарви, не толкова да търся нещо, което би ме заинтересувало или разсеяло, колкото за да подредя мислите си и да реша какво поведение да държа занапред. Бродих из четвъртитите дворове на старомодните сгради, после преминах оттам из парковете или местата за разходка на колежа, чиято самотност ме привлече, тъй като повечето студенти бяха заети с лекции. Заразхождах се из тях, размишлявайки върху превратностите на съдбата си.

Съдейки от обстоятелствата на първата ми среща с този човек, наречен Камбел, не можех да се съмнявам, че той е зает с някакви опасни начинания; неохотата, с която господин Джарви говореше за него и за работата му, както и случилото се миналата нощ, потвърждаваха тези подозрения. И все пак Даяна Върнън не се беше поколебала да се обърне към този човек, за да ми помогне; а в държането на самия съдия към него имаше една странна смесица от доброта и дори уважение със състрадание и укор. Очевидно имаше нещо необикновено в личността и положението на Камбел; и което беше още по-странно, неговата съдба беше сякаш обречена на влияние върху моята и да бъде свързана с нея. Реших при първа възможност да поставя господин Джарви натясно и да узная колкото може повече за тази тайнствена личност, за да мога да преценя дали е възможно за мен, без да накърня доброто си име, да поддържам по-нататъшни връзки с него, както ме подканяше той.

Докато размишлявах по тези въпроси, вниманието ми бе привлечено от три лица, които се появиха на горния край на алеята, по която вървях и които очевидно бяха заети в сериозен разговор. Онази интуиция, която ни кара да предусетим с голяма сила приближаването на някого, когото обичаме или мразим, дълго преди окото на безразличния наблюдател да може да го разпознае, накара да проблесне в съзнанието ми сигурното убеждение, че средният от тези трима мъже е Рашли Озбълдистън. Първият ми импулс беше да го заговоря, но после реших да го наблюдавам, докато остане сам, или поне да разгледам спътниците му, преди да се изправя лице с лице с него. Групата беше още толкова далеч и те разговаряха така задълбочено, че аз можах незабелязан да мина зад един малък жив плет, който донякъде ме скриваше от алеята, по която вървяха.

По онова време светските младежи носеха през утринните си разходки върху другите си дрехи червена мантия, често бродирана и украсена с ширити; понякога те обичаха да си служат с нея, за да покриват част от лицето си. Като се възползувах от тази мода и от заслона, който ми даваше живият плет, можах да се размина със своя братовчед, без да ми обърнат повече внимание, отколкото на един случаен минувач. Немалко се стреснах, когато познах в лицето на придружаващите го същия този Морис, въз основа на чиито показания бях призован при съдията Ингълууд, и търговеца господин Маквити, чийто студен и строг вид ме беше отблъснал предишния ден.

Едва ли би могло да се намери съчетание по-злокобно за моите ги за бащините ми работи. Аз си спомних неверните обвинения на Морис срещу мен, кбито той можеше да бъде принуден да поднови също така лесно, както лесно бе сплашен, за да ги оттегли. Спомних си за неблаготворното влияние на Маквити върху работите на баща ми, за което свидетелствуваше затварянето на Оуън. А сега виждах тези двама заедно с друг един, чиято способност да прави зло ми се струваше не по-малка от тази на дявола и от когото изпитвах отвращение, граничещо с ужас.

Когато отминаха на няколко крачки, аз се обърнах и ги проследих, без да ме забележат. Накрая на алеята те се разделиха и Морис и Маквити излязоха от градината, а Рашли се върна сам и заскита из алеите. Бях решен да го пресрещна и да поискам възмездие за злините, които бе причинил на баща ми, макар че не знаех в каква форма мога да го получа. Това обаче оставих да реши случаят; и като отметнах мантията, с която прикривах лицето си, преминах през един прелез на живия плет и се изправих пред Рашли, който крачеше из алеята, потънал в размисъл.

Рашли не беше човек, който можеше да се изненада и да изгуби самообладание, когато му се случи нещо неочаквано. И все пак, когато ме видя тъй близо до себе си, с израз на лицето, който без съмнение издаваше възмущението, кипнало в гърдите ми, той видимо трепна при моето внезапно и застрашително появяване.