Уолтър Скот - Роб Рой

— Добра среща, сър — започнах аз. — Тъкмо щях да предприема дълго и опасно пътуване, за да ви търся.

— Тогава слабо познавате този, когото сте искали да търсите — отвърна Рашли с обичайното си невъзмутимо спокойствие. — Моите приятели лесно ме намират, а враговете ми още по-лесно. Вашето държание ме принуждава да попитам към кои трябва да причисля господин Франсис Озбълдистън.

— Към враговете си, сър — отговорих аз, — към смъртните си врагове, освен ако веднага не поправите злото, което сте извършили спрямо своя благодетел, моя баща, като дадете сметка какво сте сторили с имуществото му.

— А на кого, господин Озбълдистън — отговори Рашли, — съм длъжен аз, член на бащината ви търговска фирма, да давам сметка за това, което съм направил за нея, чиито интереси са и мои собствени? Нима на един млад господин, чийто изтънчен вкус към литературата би направил подобни разисквания отвратителни и непонятни за него?

— Вашите подигравки, сър, не са отговор. Няма да ви оставя, докато не ме осведомите напълно относно измамата, която възнамерявате да извършите — вие ще дойдете с мен пред съдията.

— Добре — каза Рашли и направи няколко крачки сякаш да тръгне с мен, после се спря и продължи. — Ако бих се съгласил да направя това, което искате от мен, вие скоро ще се уверите кой от нас има повече причина да се плаши от съдията. Но аз нямам желание да ви тласна към гибел. Вървете си, млади човече! Забавлявайте се в света на поетичните си фантазии и оставете деловия живот на тези, които го разбират и могат да се справят сг него.

Мисля, че намерението му беше да ме предизвика и той успя да стори това.

— Господин Озбълдистън — казах аз, — този спокойно нахален тон няма да ви помогне. Вие трябва да знаете, че името, което и двамата носим, не търпи обиди и в мое лице няма да ги понесе.

— Вие ми напомняте — каза Рашли с един от най-зловещите си погледи, — че то бе опозорено в моето лице. Вие ми напомняте и от кого! Мислите ли, че съм забравил вечерта в Озбълдистън Хол, когато така просташки и безнаказано се отнесохте като грубиян към мен? Заради тази обида, която може да се измие само с кръв, заради многобройните случаи, когато сте се изпречвали на пътя ми, заради глупавото упорство, с което се мъчите да се намесвате в плановете, чиято важност нито знаете, нито сте годен да прецените — за всичко това, сър, вие ми дължите разплата, която няма да се забави.

— Нека тя дойде, когато ще — отговорих аз. — Аз съм винаги готов да я посрещна. Но вие забравихте най-тежкото обвинение — че имах щастието да подпомогна здравия разум и добродетелта на госпожица Върнън, за да може тя да се измъкне от вашите позорни домогвания.

Струва ми се, че истински огън проблесна в тъмните му очи при тази стрела, попаднала точно в целта. Но въпреки това гласът му запази спокойния и изразителен тон, с-който досега водеше разговора.

— Имах други намерения по отношение на вас, млади господине — отговори той, — по-малко опасни за вас и по-подходящи за сегашното ми положение и за някогашното ми възпитание. Но виждам, че вие държите да получите наказанието, което хлапашкото ви нахалство напълно заслужава. Последвайте ме на някое по-отдалечено място, където е по-малко вероятно да ни обезпокоят.

Тръгнах след него, като следях зорко движенията му, тъй като вярвах, че е способен на най-лошото. Стигнахме до едно открито място сред една запустяла част на парка, подредена по холандски вкус с подрязани храсти и една-две статуи. Аз бях нащрек и имах късмет, че бе така, защото Рашли измъкна сабята си и я допря до гърдите ми, преди да успея да хвърля мантията си и да извадя своята сабя от ножницата, така че успях да се спася само благодарение на това, че отскочих една-две крачки назад. Разликата в оръжията ни му даваше известно предимство; защото, доколкото си спомням, неговата сабя беше по-дълга от моята и имаше нещо като щик или тристранно острие, което сега имат повечето саби; моята, напротив, имаше тъй нареченото саксонско острие — тясно, плоско и с два ръба, и беше по-тежка за бой, отколкото тази на противника ми. Иначе бяхме почти достойни съперници, защото предимството, което ми даваше по-голямата ми сръчност и пъргавина, се компенсираше напълно с голямата сила и хладнокръвие на Рашли. Той наистина се биеше по-скоро като демон, отколкото като човек — с концентрирана злоба и жажда за кръв, смекчена само от хладната обмисленост, която правеше и най-лошите му дела да изглеждат още по-лоши поради спокойната преднамереност, с която действуваше. Очевидните му зли намерения нито за момент не го накараха да изгуби предпазливостта си й той използуваше всички финтове и стратегии на фехтовачното изкуство; междувременно беше твърдо решен нашата среща да има съдбоносен край.