Уолтър Скот - Роб Рой

— Право да ти кажа — отвърнах аз, — мъчно е да разбере човек дали си по-скоро глупак, или мошеник. Значи, ти имаш намерение, ща не ща, да останеш при мен?

— Вярно, такива ми бяха намеренията — каза Андрю дълбокомислено, — защото, ако ваша милост не разбира какъв добър слуга има, аз разбирам какъв добър господар имам и дяволът да ми пречупи краката, ако ви оставя — толкоз. Освен това не съм получил официално предупреждение да напусна службата си.

— Службата си, сър! — казах аз. — Та ти не си ми редовен слуга, а само водач, от чието познаване на пътя аз се възползувах.

— Признавам, че не съм просто обикновен слуга, сър — възрази господин Феъсървис, — но ваша милост знае, че аз на минутата си напуснах добрата работа, за да услужа на ваша милост. Аз си печелех честно и почтено двадесет английски лири per annum 149 149 Годишно (лат.). — Б. р. , суха пара, в градината на Озбълдистън Хол и едва ли бих напуснал тази работа за една лира. Аз разчитах, че ще остана с вас поне до края на годината. Смятах, че ще си имам поне дотогава заплатата, пансиона и почерпките.

— Хайде, хайде, сър — отговорих аз, — с тези безочливи искания нищо няма да постигнеш. И ако продължаваш да ми ги повтаряш, ще разбереш, че скуайър Торнклиф не е единственият ми съименник, който знае да пердаши.

Докато говорех, цялата работа ми се видя толкова комична, че въпреки яда си с мъка се въздържах да не прихна да се смея на сериозността, с която Андрю настояваше на фантастичните си претенции. Този негодник, забелязвайки по мускулите на лицето ми какво впечатление ми прави, се насърчи да упорствува, но все пак сметна, че е по-безопасно да намали малко исканията си, за да не злоупотреби с търпението ми, като злоупотребява с претенциите си.

— Даже и да допуснем, че ваша милост би могъл да се раздели с такъв верен слуга, който е служил на вас и на семейството ви двадесет години, и да го остави на чуждо място и без предупреждение — каза той, — все пак съвестта ви, и изобщо съвестта на никой честен джентълмен, не би ви дала да захвърлите на произвола един беден човек като мене, който се е отклонил четиридесет-петдесет, а може би и сто мили от пътя си, само за да прави компания на ваша милост — беден човек като мене, който няма нищо освен скромната си заплата.

Доколкото си спомням, Уил, вие ми казахте веднаж, че макар и да съм упорит човек, понякога много лесно се оставям да ме мамят и подвеждат. Истината е, че аз оставам категоричен само когато срещна противоречие, а когато не виждам причина да се боря срещу някакво предложение, винаги съм готов да се съглася с него, вместо да си правя труд да се противопоставям. Знаех, че този човек е алчен, и досаден, и перушан, и че обича да си навира носа навсякъде; но все пак аз трябваше да имам някакъв водач и слуга и бях вече толкова свикнал с нрава на Андрю, че понякога ми беше доста забавен. При това състояние на колебание, до което ме доведоха разсъжденията ми, аз запитах Феъсървис дали познава пътищата, градовете и прочие в Северна Шотландия, където вероятно щеше да се наложи да отида във връзка с бащините ми сделки с шотландските собственици на гори. Мисля, че да го бях попитал и за пътя към земния рай, той на момента би се нагърбил да ме заведе там; така че по-късно с право считах, че съм имал късмет, когато се оказа, че истинските му познания не бяха много далеч от тези, които твърдеше, че притежава. Определих размера на надницата му и си запазих правото да го уволня, когато намеря за добре, като му платя в аванс за една седмица. Най-после му прочетох строга нотация относно държането му предишния ден и го освободих, за да отиде радостен, макар и на вид малко оклюмал, да разправя на своя приятел диригента, който си пийваше сутринната дажба в кухнята, „как успял да смота оня глупав млад англичанин“.

Както се бяхме уговорили, отидох след това у съветника Никъл Джарви. Беше приготвена хубава утринна закуска в приемната, където този почтен господин прекарваше почти целия ден и вършеше почти всичката си работа. Суетливият и добродушен съдия беше изпълнил обещанието си. Намерих своя приятел Оуън вече свободен. След освежителното и очистително въздействие на легена и четката той беше съвсем различен от Оуън затворника, мръсен, без надежда и отчаян. Все пак финансовите затруднения, които се изправяха от всички страни, бяха сломили духа му и бащинската прегръдка, с която добрият човечец ме посрещна, бе придружена с дълбока, горчива и угрижена въздишка. И когато седна на масата, подтиснатостта на израза и държането му, тъй различни от обичайното му спокойно доволство, свидетелствуваше, че той бе зает с мислено пресмятане на дните, часовете и минутите, които го деляха от момента на протестирането на полиците и рухването на голямото търговско предприятие „Озбълдистън и Трешъм“. Затова аз бях този, който трябваше да почете трапезата на гостоприемния домакин — неговия чай, донесен направо от Китай, подарък от един представител на параходно дружество в Уопинг, кафето му от негова собствена малка плантация в Ямайка, която, както той ме осведоми, смигвайки, се наричала Горичка Солни пазар, английския му препечен хляб и бира, шотландската сушена треска и херинги от Лохфайн и дори ленената му покривка, „изтъкана, както можете да предполагате, от ръката на покойния ми баща, достопочтения черковен настоятел Джарви.“