Уолтър Скот - Роб Рой

След като спечелих благоразположението на добродушния ни домакин с тези малки вежливости, които са от голямо значение за повечето хора, аз се опитах на свой ред да се добера до някои сведения, които можеха да ми служат за ръководство, както и да задоволят любопитството ми. До този момент не бяхме споменали нищо за станалото предишната нощ и затова въпросът ми прозвуча малко рязко, когато без всякакво предисловие се възползувах от една пауза при свършването на историята на покривката за маса и преди започването на историята на салфетките и запитах:

— Между другото, господин Джарви, кой е този господин Робърт Камбел, когото срещнахме снощи?

Този въпрос, казано по народному, сякаш съвсем втрещи добрия съдия и вместо да отговори, той повтори въпроса ми:

— Кой е господин Робърт Камбел? Хм… да… Кой е господин Робърт Камбел, казвате?

— Да — потвърдих аз, — искам да кажа кой е и какъв човек е?

— Ами той… хм… той е… хм! Къде се срещнахте с господин Робърт Камбел, както го наричате?

— Срещнах го случайно преди няколко месеца — рекох аз — в Северна Англия.

— Е, тогава, господин Озбълдистън — каза съветникът упорито, — вие го познавате така добре, както и аз.

— Мисля, че не, господин Джарви — отвърнах аз, — вие, както изглежда, сте негов роднина и приятел.

— Вярно е, че има някакво родство помежду ни — каза съветникът неохотно, — но рядко се виждаме, откак Роб се отказа от търговията с говеда, бедният! Лошо се отнесоха към него тези хора, които трябваше да му помогнат — ама и те много файда не видяха от това. Много хора съжаляват днес, че изгониха бедния Робин от пазара в Глазгоу — много хора биха предпочели да го видят пак да върви подир триста глави добитък, отколкото начело на триста воини.

— От всичко това, господин Джарви, не ми стана твърде ясно какво е общественото положение, навиците и средствата за препитание на господин Камбел.

— Общественото положение ли? — повтори господин Джарви. — Той е джентълмен от Горна Шотландия и без съмнение никой не се нуждае от по-добро обществено положение. Що се отнася до навиците му, предполагам, че има навик да носи горношотландска носия, когато е в планините, но когато идва в Глазгоу, си слага обикновени панталони. А пък за средствата му за препитание — какво ни интересуват те, щом като нищо не иска от нас, нали? Но сега нямам време да приказвам за него, защото трябва незабавно да се занимаем с работите на баща ви.

С тези думи той си сложи очилата и седна да прегледа документите на Оуън, които последния счете за разумно да му покаже, без да крие нищо. Разбирах достатъчно от търговски работи, за да схвана, че мненията на господин Джарви относно въпросите, предложени на вниманието му, бяха много проницателни и разумни; и трябва да кажа за негова чест, че той проявяваше голяма справедливост и дори щедрост. Няколко пъти се почеса зад ухото, когато преглеждаше собствената си сметка с „Озбълдистън и Трешъм“, която очевидно беше в пасив за нас.

— Може да излезе и чиста загуба — забеляза той, — но тако ми бога! Каквото и да казват богаташите от улица Ломбард, това ще бъде тежък удар за един дребен търговец от Солни пазар в Глазгоу. Ще бъде голяма загуба, хубаво ще ме раздруса. Та какво от това? Мисля, че фирмата ми няма да фалира, каквото и да стане. Пък и да фалира, аз няма да бъда такъв подлец като онези гарвани на Галоугейт. Ако и да трябва да претърпя загуби, няма да отрека, че съм спечелил и хубави пари от вас. Така че, в краен случай, ще сложа главата на свинята при опашката на прасенцето. 150 150 Ще си понеса последствията за добро или за зло. — Б. пр.

Не ми беше съвсем ясна поговорката, с която господин Джарви се утеши, но ми беше ясно, че той прояви приятелски интерес към уреждането на бащините ми работи, предложи някои мерки, одобри някои планове на Оуън и със своята подкрепа и съвет успя до голяма степен да разсее угрижеността от челото на този пратеник на бащината ми фирма.

Тъй като аз бях безучастен зрител и може би не веднаж проявих желание да се върна пак към забранената и очевидно загадъчна тема — личността на господин Камбел, — господин Джарви без много церемонии ме отпрати да си вървя, като ме посъветва да се разходя към колежа, „където ще намеря някои младежи, които говорят добре гръцки и латински — или поне добре харчат грешни пари за това, а пък дявол ги знае какво правят; и където бих могъл да почета малко от превода на светото писание от господин Закари Бойд — по-хубава поезия от него нямало, както бил чувал да казват хора, които разбират или би трябвало да разбират от тези работи“. Но той смекчи отпращането ми с любезната покана да дойда пак на семеен обед точно в един часа; щяло да има овнешки бут и може би овнешка глава — сега й бил сезонът. Но най-главното, да се върна точно в един часа — той и баща му, черковният настоятел, винаги обядвали по това време и за нищо и за никого не отлагали обеда си.