Фела Скот - Бялата дева

— Виж, цялата пребледня.

— Не може да бъде — усмихна се Ян. — Как се казваш?

Колин нищо не каза.

На Джефри това му харесваше.

— Господи, Ян.

Ти съвсем я смути.

— Лин — най-после отвърна тя.

— Не съм те виждал преди, Лин. От къде си?

Ян наблюдаваше как младата жена поставя каната на масата, но вече със замислен поглед. Тя като че ли мислеше какво да каже.

— Тя дойде с мен — каза Роналд, който тъкмо влизаше в кръчмата и държеше единия край на маса. — Лин е отседнала у нас за малко.

Ян отново втренчено изгледа Колин. Тя беше сигурна, че по погледа му не личи да я е разпознал. Той нямаше представа, че я е виждал преди, нямаше представа коя е. От това тя се почувства силна, а опасността вече не й се струваше толкова близка. Тя се усмихна. Видя как той отреагира — реакция, която я изненада. Изведнъж си спомни думите на брат си, чието значение витаеше в съзнанието й… ти, сестричке, си прекалено хубава, за да ти устои някой мъж.

Колин никога не се беше смятала за хубава — чувстваше само как несгодите в живота й се отразяват върху нея. И все пак, когато се огледа, беше очевидно, толкова очевидно, че даже тя не можеше да отрече впечатлението, което създаваше сред тези мъже и най-вече върху един мъж.

— Макнийл — Ян извика на кръчмаря, който беше последвал Роланд в стаята и дишаше трудно от усилието, с което носеше неговия край на тежката маса.

— Да, лорд Блекстоун — отвърна той и избърса потта от лицето си с ръка, която пък избърса в престилката си.

— Трябва да викаш Лин да ти помага тука в кръчмата. Ти все мрънкаш за помощничките си. Или за липсата на такива — засмя се Ян, а после й подхвърли монета. — Тя ще внесе нужното разнообразие.

Повечето клиенти се съгласиха и подкрепиха Ян.

— Може би не иска да работи. Почти нищо друго освен стая и храна не мога да й давам.

Ян погледна право в очите Колин и сърцето й замря.

— Обзалагам се, че ще си изкарва добра надница от бакшиши — каза той.

Това я накара да погледне монетата, която беше хванала. Беше много повече, отколкото заслужаваше. Тя се приближи до мястото, където стоеше Роланд.

— Ти си добре дошла да останеш, колкото си искаш с нас, Лин. На Джийн много й харесва компанията ти.

— Знам, че съм добре дошла в къщата ви, но с другото дете, което скоро ще ви се роди, нямаш нужда от тоя допълнителен товар, Роналд. — Колин бързо го прегърна и пъхна монетата в ръката му. — За роклята, която Джийн ми зае.

Тя толкова бързо измисли плана, че й остана съвсем малко време да се замисли за опасността. Главата й бучеше от вълнението, а в душата й цареше страх. Тя си помисли за Андрю, колко много й беше липсвал през последните няколко седмици, докато тя се възстановяваше от раната си. Как ще изтърпи да е далече от него за по-дълго време? Колин се спря на едно нещо — щеше да е близо до Черния вълк. Щеше да сложи край на враждата и да даде на сина си живот без омраза и избиване.

— Бих искала да работя тук, мистър Макнийл, ако желаете да ме вземете.

Мистър Макнийл не даваше вид, че има смелостта да й откаже и само кимна.

— Продължавай да работиш тогава, девойче. Тия мъже умират от жажда.

Ян се облегна на каменната стена и се почувства доста доволен от себе си. Той зорко наблюдаваше Лин, докато тя пълнеше чашите и внимателно избягваше пуснатите ръце и пръстите, които щипят. Тя беше красива, с удивително зелени очи и яркочервена коса. Но имаше нещо друго, нещо, което му убягваше, което го интригуваше, караше го да проявява повече любопитство, отколкото трябваше да прояви, и повече любопитство, отколкото беше проявявал към жена от много отдавна.

— Тъкмо бях започнал да се страхувам, че Блеър е убила мъжа в теб, приятелю.

Думите на Джефри отново привлякоха вниманието на Ян.

Джефри не се отказа, дори когато погледът на Ян опасно се смрачи.

— Ако знаех, че някаква червенокоса ще те върне към живота, отдавна да съм ти намерил една.

Ян се засмя като чу това.

— Не е заради червената коса, въпреки че е най-красивата, която съм виждал. Заради погледа в очите й, Джеф. Почти съм сигурен, че е гневен.

— Да, но най-добре е да се подготвиш, Ян. Това е поглед, който казва „не“. Тя е тук само от няколко минути и ми е ясно, че няма да стопли леглото ти.

— Не леглото ми се нуждае от топлина — тихо каза Ян. — Сърцето ми се нуждае от нея.

Когато жената на кръчмаря се върна, тя заведе Колин на тавана, където щеше да спи. Мисис Макнийл само посочи стълбата и не пожела да се изкачи по нея. Колин реши, че така беше най-добре, като се имаше предвид широката й усмивка.