Виторио Скиралди - Целувам ви ръка

Няколко години далеч от къщи бяха достатъчни на Лучано, за да се отърси от първоначалната си закваска. На Масимо му се стори, че така изглежда свободата, и почувства, че се изпълва с възхищение към брат си. Фамилията беше голяма и единна, такава, каквато я желаеше дон Анджелино. Ако той не беше поел в ръцете си отговорността за решенията, синовете му цял живот щяха да продължат да се карат, както се случва със съветниците на големите акционерни дружества, разделени в мненията си по въпроса къде е по-изгодно да се инвестира капиталът, или пък като чужди един другиму хора, което в крайна сметка е едно и също. Масимо се чувстваше различен от останалите и ако преди малко си беше мълчал, то не бе, защото нямаше какво да каже или че разговорът не го интересуваше. Едно от нещата, останали в него от възпитанието на дон Анджелино, беше отговорното му отношение към мълчанието. Преди много години, първия път, когато се опита да заговори на масата, баща му го прекъсна с думите: „Нещо важно ли имаш да кажеш?“ Той поклати глава. „В такъв случай запомни, че винаги е по-добре да слушаш другите: така ще изпитваш удовлетворението сам да си вадиш заключения.“

Юношеството му беше изпълнено с подобни случаи. Веднъж баща му го помоли да му извади от библиотеката Историята на света . Той се покатери на един стол, за да достигне до най-горния рафт, където се намираше книгата, но дон Анджелино дръпна стола под краката му и той падна. Тогава, макар и с цената на доста сълзи, Масимо получи още един урок:

— Запомни: в живота никому не се доверявай, дори и на баща си.

Освен всичко останало дон Анджелино беше научил синовете си никога да не плачат. Това стана в деня, когато Стефано се прибра вкъщи със счупена глава.

„Кой беше?“ — попита баща му. „Филуцу“ — отвърна Стефано. „А ти какво му направи?“ „Нищо. Той избяга“ — отвърна Стефано и вдигна очи към баща си, който го гледаше с укор. Тогава дон Анджелино накара Лучано да набие брат си, за да го научи, че когато го сполети беда, незабавно трябва да търси изход, защото в противен случай може да се стигне и до най-лошото. После се изтегна в креслото си, повика Стефано да застане пред него и докато синът му плачеше, нещастен като жертвен агнец, той заговори: „Не плачи или поне никога не се издавай, че плачеш, защото, видят ли те в това състояние, другите ще решат, че не си способен на нищо повече, и ще ти сторят още по-голямо зло. Ако ли пък имаш повече късмет, ще те съжалят. Е какво, ти това ли искаш от хората? Никога в никого не бива да предизвикваш съжаление. Погледни ме: истина ли е, че нямаш нужда от съжаление?“

След тези думи му изтри сълзите с носната си кърпа, даде му петдесет лири и каза: „Научи се да се усмихваш, когато ти се плаче. Такива моменти ще имаш често в живота. Като те виждат, хората ще си мислят, че каквито и други злини да те сполетят, те само ще те направят още по-силен.“

Тези времена отдавна бяха отминали. Може би Лучано беше прав, но и той никога нямаше да стане дон. Двамата с Франк Палацоло плащаха на хората си като на счетоводители от данъчния отдел, грижеха се да задоволяват нуждите им и ги използваха съобразно своите интереси. За брат му най-важното не беше самата власт, а онова, което произтичаше от нея. Ето затова той никога нямаше да стане истински дон, защото властта на един дон се гради не върху страха, а върху уважението.

Сега обаче моментът не беше подходящ да се впуска в размишления за несъответствията и различията помежду им. След убийството на Стефано повече отвсякога трябваше да си подадат ръка. Никой повече не биваше да изменя на фамилията.

Тъкмо това съзнание, съзнанието за предопределеност, за фаталните предзнаменования на съдбата, го изпълваше с тягостни мисли. А в същото време Лучано му предлагаше да замине, да отпътува с него в Щатите и Масимо бе сигурен, че дон Анджелино няма да се възпротиви. Стана, загаси цигарата си и каза:

— Бъди спокоен, рано или късно ще дойда в Америка. Ще дойда — повтори той.

Знаеше обаче, че не говори истината.

Домът на дон Анджелино Феранте самотно се издигаше на хълма, на километър от селото. Терасите му гледаха отвисоко към цялата прегоряла от слънцето долина, пронизана в далечината от автомагистралата.

Тук, от своя наблюдателен пост, в годините, когато върлуваха всякакви банди, дон Анджелино следеше камионетките на карабинерите и придвижването на колоните от блиндирани автомобили на път за решителното сражение с бандитите, укрепили се из чукарите, което така и не се състоя. В такива моменти от къщата излизаше човек, хукваше нагоре по тесните конски пътеки, за да предупреди бегълците, и те се разпръсваха и се прибираха в селото или се скриваха из пещерите. Сега, когато из планините вече не бродеха бандити, къщата на дон Анджелино се бе променила и бе заприличала на извънградска вила. В средата на просторния хол се издигаше огромна железобетонна колона, в която като в хралупа се разполагаше камината. Като едно островче тя разделяше стаята на три къта, пестеливо мебелирани с няколко дивана, кресла и една малка библиотека. От лявата страна в дъното се разполагаха голямата кухня, килерите и избата, а от другата страна — спалните и кабинетът на дон Анджелино.