Виторио Скиралди - Целувам ви ръка

За последен път бе видял дон Сантино Билечи на сватбата на Стефано. Беше се усамотил и седеше под колоните на навеса. Жена му Тереза бе наметнала коленете му с шал на шотландски карета и когато се доближи до него, дон Сантино се обърна, усмихна се тъжно и каза:

— Ех, Анджелино, старост-нерадост… Знаеш ли, от няколко дни насам непрекъснато ми е студено… Разбираш ли какво значи това?…

Дон Анджелино сви рамене.

— Само на младите никога не им е студено… На тях кръвта им е гореща, Сантино…

— Главите им са горещи на младите, Анджелино, главите… и в това е нещастието…

— Младите са си млади… Искаш ли чаша вино?

Взе една чаша от подноса на сервитьора, който минаваше в момента край тях, поднесе я към устните си, отпи една глътка, продължавайки да гледа приятеля си в очите, след което му я подаде.

— Наздраве, Сантино… За нашето здраве, от което така много се нуждаем…

Никола д’Амико стоеше настрана, сякаш очакваше нещо.

— Кажи на момчетата, че идвам — погледна го дон Анджелино. Стана и бавно се приближи до прозореца. В двора видя дъщеря си Роза и мъжа й Анджело Алиото, който разговаряше с няколко едри риби.

Никола д’Амико отвори вратата и застана на прага.

— Може ли още една дума?

— За Билечи ли? — попита дон Анджелино, сякаш прочел мислите му.

Д’Амико кимна умислен и добави:

— Той няма пръст в тази работа!

Дон Анджелино също кимна в знак на съгласие. На вратата се появи Мариуча; сълзите още блестяха в очите й. Опитваше се нещо да каже. Д’Амико нежно я прегърна, за да я отведе, но дон Анджелино го спря с жест.

— Дон Анджелино… — заговори Мариуча с разтреперан глас, — дон Анджелино, убиха мъжа ми… застреляха го като куче… Казвах му: Стефано, да продадем къщата… Какво друго да правим? Нека я продадем… А той: престани да се бъркаш в тези работи… Нищо не могат да ми сторят!… Знаят кой е баща ми!… Аз съм син на дон Анджелино Феранте, а това значи, че никой нищо не би посмял дами стори!…

Дон Анджелино застана пред нея и тя смирено наведе глава. После повдигна към него очи и отново проплака:

— А ето, че те убиха сина на дон Анджелино!… Убиха го!

Дон Анджелино докосна с пръсти лицето й, изтри сълзите и кимна с глава на Д’Амико:

— Кажи на сина си Мазино да я заведе вкъщи… Той ще отговаря за нея… като за моя дъщеря!…

И не се помръдна от мястото си, докато не видя вратата да се затваря зад тях.

Лучано, Масимо, Лука и Д’Амико чакаха в просторния хол.

Лучано се приближи до барчето, потърси да си налее уиски и след като не намери, напълни чашата си с марсилско вино. Чувстваше се изнервен и потиснат в тази привидно спокойна, но всъщност твърде напрегната атмосфера. Вече беше отвикнал от порядките във фамилията и от тези моменти, в които търпеливо трябваше да чакат благоволението на баща им да ги уведоми за решението си. Дразнеше се, че дои Анджелино играе на криеница със синовете си, като ги оставя сами да се досетят за избора или стратегията му, които никога не подлагаше на обсъждане.

От дълго време живееше далеч от тази къща. Вече самият той можеше да се счита за шеф и сега дори самата церемониалност на този своеобразен военен съвет провокираше темперамента, който бе формирал у себе си в съвместната си работа с Франк Палацоло. Погледна брат си. Масимо пушеше мълчаливо в ъгъла на стаята. Беше още момче и едва ли можеше да се иска нещо повече от него. Очакваше какво ще каже баща му, сякаш щеше да чуе гласа на оракул. Лучано почувства истински порив на нежност към него. Обърна се към братовчед си и срещна погледа му. Знаеше, че Лука вече го счита за чужденец и в никакъв случай няма да го подкрепи.

Години наред Лучано се бе възхищавал от братовчед си, изпадаше във възторг от силата и решимостта му, подражаваше му и се опитваше да му съперничи по твърдост, следвайки го сляпо, както би следвал всеки друг, извоювал си пред него авторитета и името на железен човек. Сега обаче си даваше сметка колко ограничен е Лука. Може би наистина беше най-хитрият във фамилията, ала не притежаваше нито трезвата невъзмутимост на Масимо, нито мъдростта, а още по-малко ума на баща му. В Ню Йорк Лучано познаваше куп такива като него, склонни да решават всяка ситуация по най-драстичния начин, чиято глупава жертвоготовност и самонадеяност произтичаше от самочувствието им, че няма по-силни и по-ловки от тях. Всички те завършваха по един и същ начин: натъпкани с олово или пуснати с камък на врата в Хъдсъновия залив.