Виторио Скиралди - Целувам ви ръка

Говореше с тон, недопускащ възражения. Що се отнася до подробностите, Лука щеше да ги обсъди по-късно с Никола д’Амико.

— На погребението не искам да има много цветя. Само от фамилията — обърна се той към съветника. — Съобщи на приятелите ни, благодари им от мое име, но им кажи да не се чувстват задължени да идват. Освен това те моля да придружиш синовете ми до гробището.

Д’Амико потрепери, сякаш тези думи го бяха ударили. Не очакваше, че дон Анджелино няма да присъства на погребението на сина си, ала щом така бе решил, знаеше, че всякакви въпроси са излишни. Дон Анджелино, изглежда, прочете мълчаливото му недоумение, защото добави тихо, сякаш на себе си:

— Не аз трябва да оплаквам смъртта на сина ми.

Стана и тръгна към вратата. Лука и съветникът го последваха. Лучано остана на мястото си и промърмори, без дори да извърне глава:

— Заминавам утре сутринта. Палацоло пристигна заедно с мен. Иска да те види.

— Кажи на Франк, че довечера ще го чакам — отвърна баща му и излезе, съпроводен от малкия си щаб.

Лучано се отпусна в креслото, отпи голяма глътка от марсилското вино и се почувства още по-зле в тази къща, която някога бе принадлежала и на него. Баща му беше наредил да стои настрана от събитията не защото полицията знаеше, че се е завърнал. Дон Анджелино никога не се бе съобразявал с полицията и едва ли възрастта го беше направила по-предпазлив. Очевидно не желаеше да създава впечатление, че се нуждае от помощта на външен човек, за да решава проблем на фамилията, та дори и ако това беше смъртта на собствения му син.

Лучано срещна погледа на Масимо. Досега брат му не бе казал нито дума. Навярно беше свикнал с ролята на свидетел.

— Кажи ми, в дома ти в Ню Йорк живеят ли с тебе жени? — попита Масимо.

Лучано се усмихна на наивния въпрос и погледна брат си с любопитство.

— Защо питаш?

— Ами така. Иска ми се един ден да ти дойда на гости. Америка ми харесва.

— Е, в такъв случай ела, когато пожелаеш. Домът ми ще бъде и твой.

— Сигурен ли си, че няма да ти преча?

— Ако завариш някоя жена, ще й кажеш да се разкара за известно време или да си намери приятелка — усмихна се Лучано. — Знаеш ли, ако излезеш на разходка около пет следобед по Пето авеню, ще срещаш само жени. И то най-красивите на света.

Масимо гореше от желание да му зададе още въпроси, но не посмя. Лучано извади от джоба си изящна златна табакера.

— Искаш ли цигара?

Взе си една и хвърли табакерата в коленете на брат си, който я улови във въздуха.

— Вземи я! За спомен от брат ти. Харесва ли ти?

Изглеждаше щастлив от внезапната си идея.

Масимо кимна утвърдително. Беше смаян. Лучано не го остави да продължи. Заговори с тих повелителен тон и Масимо веднага разбра накъде ще поведе разговора. Започна да му разказва за живота си и за началните си трудности в Ню Йорк, после възбуди въображението му, описвайки успехите си. Америка беше друг свят, свят за младите и за онези, които искат да постигнат нещо в живота. Масимо вече нямаше за какво да стои като вързан за креслото на баща си. Време беше да тръгне на път, да пообиколи и разгледа света и да си потърси място под друго небе, а не под сянката на фамилията, задушаваща го с куп догми.

— За разлика от Лука ти не си лишен от амбиции — продължи Лучано, — а не приличаш и на баща ни. Тук ти никога няма да станеш дон, защото това е един свят, който си отива. От друга страна, не би се примирил да завършиш живота си като дребен провинциален мафиот. Стефано проумя това и отиде да живее в града, но реши да действа сам и сгреши. Сега вече вървят само чистите игри или поне онези, които минават за такива. Баща ни положи куп усилия, за да изпрати в Парламента свои приятели, похарчи пари и власт, за да си осигури услугите им, а други хора направо ги купуват и си правят такива закони, каквито си поискат. Дон Анджелино никога не е пренебрегвал интересите на дребните хора, а такива като Гризанти и Билечи дори не си дават сметка, че те съществуват. Дон Анджелино винаги е ръководил фамилията, както се управлява държава… А държавата е тази, която строи и железниците, за да могат всички да пътуват с тях, макар това допълнително да утежнява бюджета й. Частникът, който се интересува единствено от собствените си интереси, не строи железници или ако такова нещо му дойде наум, то е само когато ще спечели от тях. Разбираш ли разликата?

Масимо го слушаше, без да го прекъсва, и си даваше сметка, че поне в едно нещо Лучано е прав. Очевидно щеше да е добре да замине някъде, и то не за да се залови с нещо в Америка, а за да се отърве от безнадеждните предразсъдъци, тегнещи над хората около него.