Виторио Скиралди - Целувам ви ръка

— Направи ми една услуга: обуй панталоните, за да изпробваме нещо — каза й той. В първия момент тя си помисли, че става въпрос за някаква еротична игра, и се засрами. Ала Стефано продължи да се усмихва, сякаш четеше мислите й, и отново я подкани: — Хайде, не се бой, в това няма нищо лошо. Обуй панталоните.

Не й оставаше нищо друго, освен да изпълни желанието му. Тогава Стефано замислено я погледна, неодобрително сви вежди и каза:

— Погледни се в огледалото и ми кажи според теб как изглеждаш.

Тя отново се подчини. Чувстваше се ужасно глупаво от тази игра, чийто смисъл не можеше да проумее, и поруменя от срам. Обърна се към мъжа си и каза:

— Не се харесвам. Не ми стоят добре. Това нещо не е за мен.

Стефано доби още по-сериозно изражение, прегърна я и каза:

— Права си. Не ти стоят добре, защото тези панталони са мои. Ето, нали ги изпробва? Не ги обувай повече. Те са мои. Аз съм този, който ги носи!

После загаси лампата и отново се любиха.

Затова и тази сутрин не го попита нищо. След като Стефано излезе, тя изтича до гардероба и разрови из рафта, където стояха шапките, търсейки нещо, което предварително знаеше, че няма да намери.

Неволно се прекръсти. Миг по-късно я заслепи светкавица. Съдията внезапно я запита:

— Къде е съпругът ви, госпожо Феранте?

— Не зная — едва чуто промълви тя.

— Не ви ли каза къде отива? Имал е някаква среща. Знаете ли с кого?

— Мъжът ми никога не ми казва с кого се среща и какво прави. Това са мъжки работи.

— Точно така, това са мъжки работи — повтори съдията и се обърна към нея, за да види реакцията й.

— Знаете ли за какво ви извикахме?

Отново проблесна светкавица. Ло Коко раздразнено махна с ръка и извика на фоторепортерите да престанат.

— Не. Защо ме доведохте тук? И къде е Стефано?

Цялата тази тълпа, светкавиците на фотоапаратите, полицаите, преградили пътя към къщата, и този човек, който така я разпитваше — всичко това й се стори безкрайно враждебно и безнадеждно и чак сега осъзна, че се потвърждава онова, което знаеше още от момента, в който разрови рафта с шапките в гардероба. Стефано беше убит! Но дори и този факт не заемаше вече най-важно място в съзнанието й. Искаше да го види.

— Къде е мъжът ми? — изплака тя и се загледа в нестройната редица от полицаи, застанали пред входа на плевнята.

— Вие добре знаете къде е мъжът ви! — извика съдията. — Да, знаете! Иначе нямаше вече да сте облечена в траур!

Ала тя не го слушаше. Втурна се към униформените мъже, които се отдръпнаха, откривайки тялото на Стефано, проснато край локвата. За миг Мариуча се спря. Погледна съдията, после Ло Коко и накрая журналиста, който крадешком се взираше в лицето й и записваше нещо в тефтера си. Внезапно се спусна към трупа и от гърлото й се изтръгна нечовешки вик. Следователите напразно се опитаха да я задържат. Отново проблесна светкавица. Очите й се изпълниха с ненавист, тя се втренчи във фоторепортера, вдигна с две ръце полите си и плюейки в лицето му, изкрещя:

— Ето! Снимай и това! Копеле мръсно!

После изплака и се отпусна в ръцете на следователите, като продължаваше да стене, свила устни и отметнала глава назад.

Съдията и Ло Коко се спогледаха. Сега вече бяха сигурни, че няма да изкопчат нито дума от устата й.

Мариуча бавно отвори очи. Намираше се в голямото имение на дон Анджелино Феранте. Седеше на пейката до стената в голата бяла стая, която й напомняше за чакалня. Старата прислужница Кармела се приближи до нея и й поднесе купа бульон. Мариуча едва-едва се усмихна, но не отпи от бульона.

Вгледа се пред себе си. В този момент Никола д’Амико, старият consigliori 1 1 Consigliori (ит.) — съветник, вторият по ранг след главата на мафиотската фамилия. — Б. пр. на фамилията Феранте, отвори тежката врата към кабинета на дон Анджелино. За миг Мариуча зърна свекър си, седнал в креслото зад писалището. После съветникът изчезна от погледа й.

Когато д’Амико влезе в кабинета, дон Анджелино дори не се помръдна и продължи да седи, загледан в телефона на бюрото, сякаш всеки момент го очакваше да иззвъни. Изминаха няколко секунди, които й се сториха безкрайни на фона на тягостната тишина, после се разнесе кратък припрян звън. Дон Анджелино се размърда и бавно вдигна слушалката.

За момент остана неподвижен, после затвори телефона.

Никола д’Амико го погледна в очакване да чуе от устата му името, което току-що му бяха съобщили: името на човека, който беше убил Стефано. Все така загледан в празното пространство, дон Анджелино произнесе с безстрастен глас: