Клео Протохристова: Да чуеш звука от пляскането с една ръка

Заглавието, с което се появява тази книга, би могло да се стори на немалко от читателите издателска приумица. И това няма да бъде докрай неоснователно. Защото самият Селинджър никога не е издавал творбите си точно по този начин. Включените в това издание разкази и повести след обичайния си дебют в „Ню Йоркър“ — списанието, чрез което писателят системно е представял за първи път творбите си на читателската публика — са били последователно обединени в три книги: „Девет разказа“, „Франи и Зуи“ и „По-горе билото, майстори. Сиймор. Запознаване“. Въпреки това настоящият сборник отговаря на същината на авторовия замисъл. Към цялостния, вътрешно завършен цикъл „Девет разказа“ Селинджър прибавя поредица от повести за семейство Глас, за отделни членове на което са споменава още в „Идеален ден за лов на рибка-бананка“, „Мече-буболече“ и „Долу при платноходката“. Вторият цикъл е незавършен. Само формално, тъй като след публикуването на „Хапуърт 16, 1924“ в 1965 година писателят не е предложил на читателите си нито ред. Двусмисленият маниер, чрез който той се представя за двойник на Бъди Глас, повествователя на цикъла, както и очебийното емоционално съпричастие към героите ни карат да вярваме, че раздялата му със семейство Глас не е окончателна. Но за вече двадесетгодишната му изолация се знае твърде малко. Само от неохотно направените изявления и от логиката на самото му творчество, което показва непротиворечиво движение към все по-интензивни творчески търсения и загуба на интереса към публичен успех, може да се направи хипотетичният извод, че писателят продължава да гради поетичния си свят. Но във всички случаи четирите повести, избрани за това издание, представляват художествена цялост. Решението да се озаглавят като „Семейство Глас“ не е просто резултат от повърхностно сумиране на основната им тематична определеност. Не е и израз на инерционно литературно мислене, захранено от образци като „Семейство Тибо“ и „Буденброкови“. То е избрано с убеждението, че не може да има по-подходящо заглавие за поредица от творби, в които се разказва за семейство Глас, ако авторът им вече е нарекъл книгата си, която съдържа девет разказа, именно „Девет разказа“. Що се отнася до необичайното съчетаване на две заглавия, то е отново отговор на внушение, което идва от Селинджър. Бихме могли да си позволим подобна непривичност, след като самият той не само използва „двойни заглавия“ за две от всичко трите си книги, но и онасловява повестта, която трябва да бъде ключ към предходните творби „Сиймор. Запознаване“.

И все пак, разбира се, всяко „редакционно“ заглавие е поне донякъде произволно. И ако в нашия случай, както, надяваме се, става ясно, няма поне насилие над автора, неизбежната неравностойност на „дописването“ е все пак налице. Заглавието „Семейство Глас“ си остава съответен, но еднозначен отговор на многозначния въпрос, изразен чрез заглавието „Девет разказа“, чиято провокираща буквалност предизвиква избледняване на прякото значение и активизира готовността за символичното му тълкуване. Всеизвестният интерес на Селинджър към източните философии 1 1 Ценни указания в тази насока съдържат изследванията на Е. Завадская „Какво търси Селинджър в зен?“ и особено на И. Галинская „Философски и естетически основи на поетиката на Селинджър“. — Б. а. насочва към подобието с древноиндийската метафора за деветвратния град, с която се означава човешкото тяло и вложеното в него субективно съзнание. Освен това заглавието буди асоциации със санскритската поетика, които ще изясним по-късно. За правомерността на подобна връзка свидетелства епиграфът към цикъла — коанът 2 2 Коан се нарича основен методически похват при обучението в зен. Той представлява въпрос или жест, който учителят отправя към ученика като философска задача, но който съдържа в себе си и парадоксално изразения отговор. Този методически принцип съответства на основната аксиома в учението зен, според която истината не може да бъде изразена с думи, а трябва да бъде постигната с помощта на интуицията, в момент на извънинтелектуално просветление. Оттам обучението се свежда до усъвършенстване на интуицията чрез система от коани. От 1700 коана в литературата на зен има три основни, с които ученикът започва. Между тях и коанът „Една ръка“ — Б. а. „Една ръка“ на Хакуин Осьо, поет, художник и проповедник, живял от 1685 до 1768 година. Буквалният му превод гласи: „Знаем звука от пляскането на две ръце. Но какво е звукът от пляскането с една ръка?“