Клео Протохристова - Да чуеш звука от пляскането с една ръка

В ред случаи внушението е на стилистично ниво. В „Устата ми хубава, очите ми зелени“ атмосферата на отвращение се създава освен чрез отношенията на участниците в драматичната сцена, около която е организиран разказът, но и чрез пошло претенциозното звучене на изведеното като заглавие стихче, което напомня на Артър за жена му и в което се оглежда цялата безнадеждна илюзорност на любовта му, както и чрез натрапчивото повторение на думите „пепел“ и „пепелник“ 3 3 Ефектът от това повторение е значително по-силен в оригинала поради фонетичната, характеристика на съответните думи ash и ashtray. Този похват е повторен в „Мече-буболече“ и в повестите. За ролята на пепелниците при Селинджър се е писало много, но с различна степен на сериозност. Както и за многобройните сцени, чийто декор са бани и тоалетни. — Б. а. .

В отделни разкази „главното чувство“ се внушава по парадоксален начин. Името на Селина, героинята, която нито изпитва състрадание, нито го предизвиква, поражда пряка асоциация с луната, чиято светлина по древноиндийската традиция (например в „Рамаяна“) се сравнява с милосърдието и състраданието. В „Човека, който се смее“ чувството на гняв се въвежда чрез вставената история, съчинена от Вожда като зла пародия на едноименния роман на Юго и на клишетата на детективската литература, за да излее в нея задушаващата болка на любовното си разочарование.

Между най-интересните страни от творчеството на Селинджър е похватът му да налага „главното чувство“ в разказите си с помощта на намеци и отгласи от източните философии, литератури и фолклор. Красноречив пример на подобно смислово-емоционално изграждане е първият разказ от цикъла. На повърхността на фабулата любовта заема в него несъществена позиция. Но на степента на вторично проявляемите значения любовта е доминиращо начало. За нея символизира още екзотичното и сякаш измислено за игра на Сибил наименование, на рибата — „бананка“. Използвайки това известно, но странно и съвсем не общовалидно име за обикновената херинга, писателят осигурява специалната позиция на думата „банан“ в разказа си, с което активизира многопосочността на осмислянето й. В индийската народна етимология бананът е асоциативно свързан с любовта. В древноиндийската философска символика бананът е въплъщение на слабостта, тленността, неустойчивостта (стъблото му се образува от наслояващи се листа, липсва му здрава дървесинна основа). Рибката-бананка от притчата, която Сиймор разказва на Сибил, е метафора за слабия човек, който, потопен в морето на жизнените страсти, се поддава на неутолимата си жажда за удоволствия и загива. Светът на Мюриъл е именно тази клопка, в която попаднала веднъж, рибката-бананка се обрича на сигурна гибел. Банановата треска, която рибката хваща, след като е яла банани без мярка, е болестта на наранената, на потиснатата и задушена духовност. Болестта, която Сиймор не може да приеме и избира смъртта.

Освен чрез образа на банана, главното чувство се символизира и от настойчиво присъстващия в разказа син цвят (синьо назовава Сиймор дори банското костюмче на Сибил, което всъщност е жълто). Асоциативно този цвят събужда представата за синия лотос, един от основните атрибути на бога на любовта в индийската митология — Кама. (По подобен начин в „Мече-буболече“ е търсен ефектът от последователно внушаваното впечатление за белота, вече в съгласие с изискването на всяко „поетическо настроение“ да съответства даден цвят. Съпровождащият сатиричното настроение цвят е белият.) Знак за любовта е и бледността на Сиймор, за която също неколкократно се споменава — в иносказателността на древноиндийския епос бледността е първият и най-сигурният белег на обхванатия от любовна страст.

Като сугестивно изградено чувство любовта в „Идеален ден за лов на рибка-бананка“ носи традиционната негативна обагреност, с която присъства в източните философски системи, където тя, както и всяко друго желание, се тълкуват като висше зло, от което човек трябва да се освободи, за да постигне душевна хармония. В символиката на Изтока богът Кама е предимно въплъщение на похот и съблазън и се слива с представата за дух на злото. Нещо от тази мисловно-оценъчна нагласа прониква пряко в разказа на Селинджър чрез обяснимата с детска ревност и все пак тревожеща жестокост на малката Сибил към момиченцето Шарън. Тук обаче смисълът на цялото значително се отклонява от схемата. Подсъзнателно наложеното като поетическо настроение еротично чувство е само емоционалният фон, на който се разиграва драмата на Сиймор.