Виторио Скиралди - Целувам ви ръка

Една вечер Николози, съветникът на фамилията, го повика при себе си.

Дон Сантино Билечи беше взел решение да го произведе десетник.

Гаспаре Ардицоне дори не се и усмихна. Задоволи се само с полагаемите се благодарности и отиде да направи проверка на поверената му „войска“, сякаш ставаше дума да приведе в ред някакъв архив, който отдавна му принадлежеше. Това беше достатъчно за Сантино Билечи да си даде сметка, че най-добрият му телохранител окончателно се е главозамаял. Знаеше, че Ардицоне се стреми да стане предприемач, за да участва в разпределението на значително по-солидни печалби, и не се изненада, когато съветникът му довери тази информация. Задоволи се само с няколко уклончиви обещания и уверението, че лека-полека всичко ще си дойде на мястото.

Дон Сантино беше угрижен. Преди няколко дни беше постъпило искане да бъде интерниран, а той добре знаеше, че рано или късно съдът щеше да го приеме и с това щяха да започнат неприятностите за фамилията. Далече от Сицилия трудно щеше да балансира разногласията вътре в „триумвирата“ и да крепи мъчителното равновесие между трите големи фамилии. Надяваше се, че ще успее да държи Ардицоне под око чрез новата му длъжност, но никога не бе хранил прекалени илюзии по този въпрос. Когато получи решението на съда, дон Билечи свика голямо събрание. Напомни на всички, че ще продължи да свежда решенията си единствено чрез своя consigliori, и замина, след като бе потвърдил доверието си в Николози. Няколко месеца по-късно до него достигнаха и първите тревожни сигнали от съветника. Гаспаре Ардицоне бе започнал да се проявява и всеки път, когато Николози се бе опитвал да противодейства на своеволията му, бе получавал един и същ отговор: Гаспаре приемал заповеди единствено от дон Сантино и в негово отсъствие се считал в правото си да използва властта, която самият Билечи му бе признал след годините на сляпо подчинение. Така стана и в случая със Стефано.

Беше натоварен да преговаря за парцела, но бе надхвърлил правомощията си. Стефано си позволи да го наругае, от което Гаспаре побесня. На него старият дон Анджелино не му внушаваше никакъв респект, както съвсем не го впечатляваха и наставленията на дон Сантино Билечи. Ето затова той бе натиснал спусъка.

Същата сутрин, няколко часа след погребението на Стефано, Пиетро Николози го извика, за да му предаде огорчението на дон Сантино от „злополучната“ престрелка. Ядовитият поглед на съветника го изпълни със задоволство. Сега вече беше една от важните фигури във фамилията, и то такава, от която всеки разумен човек би изпитал страх. Прибра се вкъщи и когато Инге видя самодоволното му изражение, застинало в особена гримаса върху устните му, остана поразена. Тя извади от хладилника бутилка вино, сложи я на масата, подредена вече за обяд, и се засуети наоколо. Мъжът й седна, започна мълчаливо да яде, но след няколко хапки побутна настрана чинията и си напълни чашата.

— Ти какво? Защо не ядеш?

— Не ми се яде — отвърна Инге.

— Да не би да пазиш линия? — продължи да я разпитва той.

— Не, Гаспаре, не съм гладна… — оплака се жена му.

— И аз не съм гладен.

Стана, свали си сакото и нави до лактите ръкавите на ризата си. Пъхна палци под колана си, изви глава встрани и погледна изпод око жена си.

— Гаспаре, виждаш ми се угрижен.

— Кой, аз ли? — нервно се усмихна той, сякаш думите на Инге му бяха прозвучали като предизвикателство. — Добре би било вече да познаваш мъжа си. Бил съм угрижен! Не аз, а други хора би трябвало да са угрижени! Дон Анджелино Феранте трябва да е угрижен, фамилията му също. Дон Сантино Билечи трябва да е угрижен, а вместо това той ми се сърди и прави голяма грешка, защото е стар и болен. Далеч по-добре би било да си гледа здравето, защото, разболее ли се човек на неговата възраст, всеки момент може да умре. Той обаче ми се сърди. И Стефано Феранте ми беше сърдит. И знаеш ли какво ми каза? Каза ми, че трябвало да го уважавам, защото бил син на дон Анджелино. И какво от това? Значи ли, че утре ще трябва да уважавам и сина на Стефано Феранте, защото е внук на дон Анджелино? И кой всъщност е дон Анджелино? Монархията отдавна вече не е на мода. Мен ме ценят заради това, което съм, без да съм син на когото и да било. А за да стана това, което съм, неведнъж съм се излагал под куршумите. И изведнъж някой като този пикльо ще ми се изхили в лицето, защото бил син на дон Анджелино! И бил уважаван човек! Хайде де! Хората те уважават само ако си богат, силен или ако ги е страх от теб. Не си ли, никой не те има за нищо. Защото никой не се страхува от теб.