Виторио Скиралди - Целувам ви ръка

Гаспаре последва жена си в спалнята. Инге го погледна и се опита да придаде в очите си израз на възхищение, ала в тях се четеше единствено страх. Той й се усмихна:

— Не се страхувай от мен. Аз съм твоят мъж. Ела тук. Ще ми покажеш ли прекрасните си форми?

Инге добре знаеше какво означава тази покана и отиде да се приготви. В подобни моменти Гаспаре започваше или да я бие, или да я люби. Избра си второто, макар че в този случай той ставаше още по-жесток и властен. Инге се съблече и легна на леглото. Гаспаре се приближи до нея, застана изправен пред изплашения й поглед, хвана я за тила и навря главата й в панталона си. Чувстваше се прекалено щастлив, за да споделя успеха си с другиго, и му се струваше, че допуснеше ли да се люби с жена си, това щеше да означава или да я издигне до себе си, или той самият да падне до нейното ниво. Стигаше му само да си получи дължимото, нещо като един първи акт на почит в зората на вече очертаващата му се кариера. Впрочем той и не смяташе, че една жена е способна на нещо повече от това. Притискаше здраво главата й и направляваше движенията й, докато накрая почувства сюблимната тръпка. После пожела да остане сам. Инге събра дрехите си и излезе от спалнята.

Отново се замисли за дон Анджелино. Той в никакъв случай нямаше да прости смъртта на Стефано. Интересно обаче кой щеше да оглави войнството му. По всяка вероятност това щеше да бъде Лука, неговият племенник и най-твърдият от хората му. Или може би Мазино — единственият, който му бе равен по ловкост, но който пък нямаше капка мозък в главата си. Масимо въобще не влизаше в сметката. Той беше деликатен като госпожица и баща му нямаше да допусне риска да изгуби и втория си син само за да защити честта на фамилията. Не, несъмнено Лука щеше да бъде неговият противник.

За момент му мина през ум, че след като не успееха да го премахнат, хората на дон Анджелино можеха да потърсят възмездие над близките му, например над Инге, но веднага отхвърли тази мисъл. Дон Анджелино не би допуснал такова нещо. Той беше от старата гвардия, а тя винаги бе държала жените настрана. Скръсти ръце зад тила и извика жена си.

Мазино д’Амико се събуди с натежала глава. Не беше мигнал цяла нощ, но не защото се притесняваше от изхода на операцията. Напротив, беше сигурен, че Ардицоне няма да избегне правосъдието на Големия баща. Според информацията, с която разполагаше, в съботите тъкмо той осигуряваше изплащането на заплатите за работниците.

Мазино беше в лошо настроение. Отдавна вече бе изгубил желание да стреля. В сянката на дон Анджелино си беше извоювал престижно положение, беше натрупал много повече пари, отколкото можеше да похарчи, и от година вече не искаха от него деликатни услуги. Властта на дон Анджелино беше стъпила върху солидни основи, така че и животът на хората му беше станал по-спокоен. И сега изведнъж с безразсъдната си постъпка Ардицоне беше взривил това равновесие и на фамилията не й оставаше нищо друго, освен да се вдигне на война. За всички предстояха тежки времена, дори и ако сполучеха да изпразнят един пълнител във виновника.

Отиде в банята и подложи глава под чешмата, докато усети, че целият изтръпва от ледената вода. Енергично разтри косите си и почувства, че се успокоява. Застана неподвижен с гребен в ръка и със задоволство се погледна в огледалото. Заглади веждите си, очертани като две тъмни издължени линии под челото, и с радост си каза, че независимо от мислите, които го вълнуваха, си остава все същият красив момък.

Неслучайно преди години го бяха нарекли „артиста“ след авантюристичната му поява в два фото романа по времето, когато двамата със Стефано си бяха поживели няколко месеца в столицата. Бяха израснали заедно и именно той бе завел Стефано „да се пробва“ за първи път. Сега беше дошъл моментът да отмъсти за него и той изпитваше особено задоволство, примесено с гордост. Помисли си за Мариуча и реши, че единствено негово бе правото да я уведоми за развръзката. Облече си блузата и панталона, след което затвори капаците на прозореца в спалнята. Взе един стол, опря го до стената и с рязко движение откри един малък отвор в касата, където се прибираха транспарантите. Внимателно пъхна ръка в нишата. Когато я издърпа, стискаше приклада на автомат марка „Стен“. Извади още два пистолета, хвърли ги на леглото до автомата, затвори скривалището, върна стола на мястото му и внимателно огледа оръжията. Установи, че всичко е наред, и подреди арсенала си в един куфар.