Кристина Скай - Перлата на любовта

Суидин се подсмихна, когато Чеси тръгна нагоре по стълбите. Бог му е свидетел, много харесваше графа. И старият слуга си помисли, че няма да е зле някой наистина да се погрижи за неговата мис Чеси, само от човечност.

След по-малко от четвърт час на „Хаф Мун Стрийт“ пристигна кратка бележка. Явно бе написана набързо, с неоформен почерк.

Поласкана съм от помощта Ви, разбира се, но не бих могла да платя за такава превъзходна прислуга.

Десет минути по-късно кочияш в ливрея донесе на „Дорингтън“ 27 също толкова кратък отговор.

Чеси опипа сгънатото листче, което й подаде Суидин. Кочияшът невъзмутимо чакаше на вратата.

Чеси прехапа устни.

— Може би… ще се освежите, докато аз… подготвя отговора?

Чак когато кочияшът се отби в кухнята, тя подаде неотвореното послание на Суидин. Засмя се малко отчаяно.

— Каква тъпачка съм! Още букви за четене! — Тя въздъхна, очите й се насълзиха. — Какво щях да правя без теб, Суидин?

— Щяхте да се справяте чудесно, мис Чеси! Изобщо не се съмнявам. — Гласът на слугата беше категоричен. — Но няма причина да не се научите да четете. Нали дори аз успях.

Чеси гордо вирна брадичка.

— Без лекции, Суидин. Не сега, моля те. Вече сме обсъждали този въпрос. Английският е отчайващо труден и се налага да мина без него. Опитах да го науча и не успях. Така че, ще ми прочетеш ли бележката?

Слугата сбърчи чело, когато се надвеси над хартията и разгледа елегантния почерк. Зачете на пресекулки.

Скъпа мис Камърън,

Приемайки този дребен жест, ми оказвате голяма чест. Що се отнася до заплащането, ако благоволите да ме приемете по-късно тази сутрин, ще се радвам да го обсъдим заедно, така че да е приемливо и за двама ни.

Ваш и т.н.

Суидин я изгледа с любопитство.

— Ще изпратите ли отговор, мис?

За миг теменужените очи на Чеси овлажняха от непролетите сълзи. Вгледаха се в неразгадаемите букви, образуващи думи, които тя никога нямаше да прочете. Тя, която четеше свободно китайска поезия отпреди осем века, тя, която фино изписваше с четчица собствените си стихове.

Но китайският не бе английски и за Чеси всички тези гласни и съгласни бяха по-загадъчни от египетски йероглифи.

Всичко започна, когато обикаляше из Азия с неуморимия си баща. Тя ненавиждаше сухите, вечно недоволни от нея гувернантки и предпочиташе да прекарва дните си в прахоляка, където двамата с баща й търсеха антики.

През годините научи всичко за праисторическите стрели и примитивните оръдия на труда, но не да чете и пише на английски.

Гордостта не й позволяваше да запълни пропуските в образованието си, причинени от неспокойния, разхвърлян живот на баща й. Ето я отново тази гордост, помисли си тя. Суровата, смъртоносна гордост на рода Камърън. Ала Чеси знаеше, че е твърде късно да се промени.

Не, тя нямаше отново да потърси помощта на някой досаден учител-сухар. Веднъж опита и се наложи да преживее унижението, когато човечецът я посъветва да се откаже. Той категорично заяви, че лекомисленият женски ум не би могъл да се справи с подобна задача, и то на цели двадесет и една години.

Това бе последният й опит.

Но какво значение може да има това, че не умее да чете на английски? Скоро баща й ще е свободен и ще се върнат в Макао. И вече никога няма да стъпи в тази студена и мъглива страна!

Чеси отиде до прозореца и погледна към оживената улица. Долу видя един нисък мъж със смачкано палто, облегнат на оградата на отсрещната къща. Когато той безочливо се вторачи в прозореца й, Чеси потръпна.

Дали не я следи по поръчение на похитителите на баща й? Не беше първият непознат, който разглеждаше къщата й през последните няколко седмици.

Забрави го, моето момиче. Това са просто нерви. Нерви и богатото въображение. Още няколко седмици само, и всичко това ще бъде един кратък, лош сън.

Как й се искаше да вярва…

Чу шумолене, погледна надолу и видя листа хартия, превърнал се в безформена топка между пръстите й.

Когато отново вдигна очи към прозореца, тайнствения непознат беше изчезнал. Дано и другите й проблеми да се решат също толкова бързо, помисли си горчиво Чеси.

— Ти си невъзможен! Не мога да разбера каква лудост ме накара да се съглася.

Белокосата херцогиня Кранфорд седеше настръхнала и не откъсваше очи от лорд Морлънд, когато каретата му потегли.

— Е, нали не го направихте, защото сте жертва на невероятния ми, дяволски чар? — усмихна се иронично граф Морлънд на възрастната си компаньонка. — И не ми казвайте, че ще ме отблъснете, Ваша светлост?