Кристина Скай - Перлата на любовта

— Сигурен съм, че мис Камърън ще ви очарова. Вие единствена бихте могли да оцените… ъ-ъ… малко ексцентричен й чар.

Херцогинята изсумтя.

— Не се опитвай да ме размекваш, момче. Аз владеех това изкуство, когато оня разбойник, баща ти, още беше в пелени!

— Не се и съмнявам, Ваша светлост. — Графът сдържа усмивката си и подаде ръка на дребната старица, за да слезе по стълбите.

— Безочлив хлапак!

Ала Морлънд забеляза, че очите на херцогинята блестяха от възбуда, нещо което не се бе случвало с месеци. И макар походката й да не бе съвсем стабилна, когато се облегна на ръката му и заизкачва мраморните стълби, брадичката й беше високо вирната.

Като я гледаше, човек не би си помислил, че живее в постоянни болки. Сега например изглеждаше същинска фурия. За всички, освен за Морлънд, който сам твърде добре познаваше цената на усмивката, скриваща нестихващата болка.

В този момент обаче тя не мислеше за слабите си стави. Бе потънала в сводническите кроежи. Да, заключи Тони, след малко ще стане много забавно. Почти толкова, че да компенсира неудобствата, които трябваше стоически да понася, лишил се от двамата си най-добри прислужници.

Графът потръпна при спомена за прегорелите филийки и преварените яйца, с които закуси тази сутрин. Единственото му успокоение беше Чеси да оцени какво съвършенство притежава в лицето на новата си главна прислужница.

Вратата се отвори и се показа орловият нос на Уитби.

— Ваша светлост. Ваше благородие — пропя икономът. — Бихте ли ме последвали?

Те минаха по прясно излъскания коридор с тежка миризма на лимонена киселина и пчелен восък. Морлънд одобрително кимаше. Мисис Харис, както винаги, бе на висота.

Той въздъхна, спомняйки си хаоса, който остави на „Хаф Мун Стрийт“: камериерката се караше с един слуга, а кочияшът — и с двамата.

Да, той наистина се надяваше, че мис Камърън оценява това съкровище…

Уитби се завъртя и отвори вратата на малка, огряна от слънцето гостна стая.

— Мис Камърън ще ви приеме след минута. Бихте ли желали да се подкрепите, докато дойде?

Морлънд погледна към херцогинята, която поклати глава. В момента бе твърде заета да разглежда стаята, за да мисли за храна.

И Морлънд не можеше да я съди. Дървените полици в стаята бяха отрупани с невероятни чудеса. Морлънд лениво поглади с пръсти керамичен чайник с форма на праскова — листата й служеха за капаче, а виещото се стебло — за дръжка.

До чайника стоеше изящна богиня от рядък нефрит с цвят на лавандула. С тази единствена статуетка, помисли си Морлънд, Чеси би могла да наеме цяла армия прислуга и да си купи толкова въглища, че да й стигнат до края на живота.

Можеше единствено да се възхити от добрия й вкус, като е отказала да се раздели с това съкровище.

Под статуетката стояха два елегантни бокала, украсени със сини и бели божури. Според Морлънд — ранен тринадесети век. Бяха най-изисканите, които някога бе виждал.

Вратата на салона се отвори. Херцогиня Кранфорд остана неподвижна. Едната й ръка стисна до побеляване сребърната дръжка на бастуна, другата сграбчи ръба на лакираната маса, за да намери опора.

Морлънд се намръщи. Явно слизането от каретата й бе струвало повече усилия, отколкото предполагаше. Той бързо пое крехките пръсти на жената и я накара да го хване подръка. Чак тогава се обърна.

Очите му се разшириха. На прага стоеше Чеси и сияеше в рокля от бледолилав муселин с по-тъмни виолетови панделки. Коприната прекрасно подхожда на очите й, смътно си помисли Морлънд.

А косите й…

Нещо заседна в гърлото му. Някаква неприятна бучка.

Вместо да навие косите си на масури, като всички красавици от висшето общество, Чеси ги бе стегнала назад с виолетова панделка и те падаха като тъмен, блестящ водопад по гърба й.

Очакваше да изглежда твърде млада или като провинциалистка. Очакваше да изглежда недодялана, грубовата.

Ала не беше така. И дума не можеше да става за това.

В този миг тя се стори на Морлънд самото въплъщение на красотата, с цялата изискана грация на гръцка богиня.

Морлънд усети как настръхва, завладян от изгарящо желание.

Едно стискане на ръката му го върна към реалността. Той плавно се поклони.

— Ах, мис Камърън. Днес сте просто пленително красива. Надявам се, ще простите нахалството ми, че доведох една стара приятелка, на която бих искал да ви представя. Херцогиня Кранфорд.

Той погледна към компаньонката си и изстина, когато тя не помръдна. Да не й е по-зле, отколкото предполага?