Джон Скалзи - Войната на старците

— Господин Пери, радвам се да ви видя отново — рече той и ми протегна ръка.

Служителите, които ме доведоха, напуснаха кабинета през отсрещната врата.

— Ако обичате, настанете се в кувьоза.

— Последния път, когато го направих, ми забихте в главата няколко хиляди миниатюрни чукчета — изръмжах аз. — Така че простете липсата на ентусиазъм в действията ми.

— Разбирам ви — усмихна се доктор Ръсел. — Но днес няма да почувствате никаква болка. Освен това времето ни е ограничено, затова, ако обичате… — Той посочи кувьоза.

Приближих неохотно зловещото съоръжение.

— Страх ме е да не ви халосам — промърморих.

— Напълно оправдано — отвърна докторът, после спусна капака върху мен и този път го заключи. Изглежда, приемаше заканата ми на сериозно. — Кажете ми, господин Пери, как се чувствахте през последните няколко дена?

— Объркан и раздразнен — признах. — Ако знаех, че ще се държат с мен като с първолак, сигурно нямаше да се запиша.

— Същото казват почти всички. — Доктор Ръсел кимна. — Ето защо ще ви обясня в най-общи черти какво се опитваме да направим. Поставяме датчиците по две основни причини. Първо, както вероятно сам се досещате, за да следим мозъчната ви активност, докато извършвате най-обикновени действия или изпитвате първични емоции. Човешкият мозък обработва информацията приблизително по един и същи начин, но от друга страна, всеки човек използва различни, уникални пътища, за да го прави. Сравнете го с човешката ръка — всеки има пет пръста, но отпечатъците им са различни. Това, което се опитахме да направим, е да снемем „пръстовите отпечатъци“ на вашия мозък. Дотук ясно ли е?

Кимнах.

— Чудесно. Сега вече имате представа защо ви карахме да правите някои на пръв поглед нелепи и глупави неща.

— Като да разказвам на гола жена за седмия си рожден ден — рекох.

— Извлякохме доста ценна информация от този разговор.

— Не виждам как — усъмних се.

— Всичко е въпрос на техника — увери ме доктор Ръсел. — Както и да е, да се върнем на въпроса. Изминалите дни ни дадоха възможност да придобием представа за това как действат нервните пътища във вашия мозък и как реагират на стимулации, а това е достатъчна информация за изработването на шаблон.

Преди да успея да попитам „шаблон на какво“, доктор Ръсел продължи:

— И второ — датчиците не само следят и записват как функционира мозъкът ви. Те могат да предават реалновременна картина от вашата мозъчна дейност. Или, казано с други думи, да излъчват вашето съзнание. А това е важно, защото за разлика от специфичните умствени процеси, съзнанието не може да бъде записвано. Може да бъде прехвърлено само „на живо“.

— Прехвърлено? — попитах.

— Точно така — потвърди докторът.

— Имате ли нещо против, ако попитам за какво говорите?

Доктор Ръсел се усмихна.

— Господин Пери, когато се записахте в армията, вие си мислехте, че тук ще ви подмладим, нали?

— Ами да — рекох. — Всички си мислят така. Не можете да водите война със старци, но въпреки това ги вземате на служба. Следователно знаете някакъв начин да ги подмладите.

— И как според вас го правим?

— Нямам представа — признах. — Генна терапия. Клонирани заместващи органи. Демонтирате остарелите части и поставяте нови.

— Прав сте, макар и наполовина — потвърди доктор Ръсел. — Използваме генна терапия и клонирани органи. Но не заменяме нищо освен вас.

— Не разбирам — признах. Изведнъж ми стана студено. Някой бе дръпнал изпод краката ми килимчето на реалността.

— Тялото ви е старо, господин Пери. Старо е и няма да ви служи още дълго. Няма никакъв смисъл да се опитваме да го спасим или да го подобряваме. То не е нещо, което да увеличава цената си с времето, нито заменените части ще му помогнат да действа като ново. Само едно нещо се случва с остаряващото човешко тяло и то е, че остарява още повече. Ето защо ние възнамеряваме да се отървем от него. Единствената част, която ще запазите, е тази, която не подлежи на остаряване — вашият ум, съзнанието ви, вашето „аз“.

Доктор Ръсел доближи вратата, през която бяха излезли двамата служители, и почука на нея. После се обърна към мен.

— Огледайте добре старото си тяло, господин Пери.

Защото ви предстои да се сбогувате с него. Отивате на друго място.

— Къде отивам, доктор Ръсел?

— Ето тук. — Той отвори вратата.

Двамата служители се появиха отново. Единият тикаше инвалидна количка, в която седеше някой. Извих глава, за да погледна. И се разтреперих.