Арсений Тарковски - След войната

Тъй както върху горската трева
разперва на листата си дланта
дървото и опряло се на храста,
широко клоните си разпростира,
така и аз пораснах постепенно.
Със сила мускулите се наляха
и едър стана гръдният ми кош.
И спирт бодлив от синия бокал
напълни целите ми дробове.
И взе сърцето кръв от жилите,
и върна им я, и отново взе,
и сякаш бе това преображение
на просто щастие и проста мъка
в прелюдия и фуга.

Бих се раздал на всичко живо аз —
и на растенията, и на хората,
умиращи тук някъде наблизо
или пък някъде накрай света
в страдания ужасни, както Марсий,
когото са одрали жив. Ако
живота си им дам, по-бедни няма
да станат ни кръвта, нито живота,
ни аз самият. Станах като Марсий.

Понякога, сред летен зной лежиш,
в небето гледаш — въздухът горещ
над тебе се люлее като люлка —
и изведнъж откриваш нещо странно:
пролука има в люлката — през нея
повява студ отвъден, сякаш
игличка ледена пробожда…

Като дърво над сипей гол, което
разпръсквайки над себе си пръстта,
се сгромолясва с корени нагоре
и клоните му бързеят разнищва,
така по бързей друг и моят двойник
от бъдещето в миналото слиза.
След себе си от висотата гледам
и за сърцето се улавям.
Кой ми даде
трептящи клони върху мощен ствол,
а корени безпомощни и слаби?
По-гибелен животът от смъртта е
с необуздания си произвол.

Отиваш ли си, Лазаре? Върви!
Полунебе гори зад мен далече.
И няма връзка помежду ни вече.
Спи, жизнелюбецо! Ръце на гръд
скръсти и спи!

Ела, вземи, от нищо нямам нужда,
обичам ли — ще дам; и мразя ли —
ще дам.
Аз искам да те заменя, но ако
ти кажа, че във тебе ще премина,
не вярвай — лъжа те, дете…

О, пръстите като филизи тънки
и влажните, отворени очи,
и мидите на малките уши —
чинийки, пълни със любовна песен,
крила, огънати от силен вятър…

Не вярвай — лъжа те, дете,
ще се промъквам, сякаш съм осъден —
през отчуждението как да мина —
не мога с твоите криле да литна
и с малкото ти пръстче да докосна
очите ти и да погледна с тях.
Стократно ти по-силно си от мен —
ти песен си за себе си,
а аз — наместник на дървото и небето —
за песента от твоя съд осъден.