Арсений Тарковски - Пушкинови епиграфи

Вникнах в скритата идея,
друг дано я продължи.
Ти поне как да живее
на потомъка кажи —

за небето или хляба,
за суетния ли ден;
или слово ще му трябва
на вървящия след мен?

Под прозореца реката
на забравата тече,
тайната на бъднината
и замайва, и влече.

Аз крещя, а той нехае,
цяла нощ свещта трепти,
сякаш пише от безкрая:
„Пак ли ме тревожиш ти?“

И не струвам дума даже
в неговите редове —
думата си той ще каже
може би след векове.

Боже мой, нима ще мина
като него край целта:
от живот — в живот мърцина,
без да стигна същността?

Тъй както в ямата позната
и онзи Пленник на Кавказ —
от глината на нищетата
играчки детски правех аз.

И неизпечени, те всички
след час строшени са били —
козлета, агънца и птички,
камилки, зайци и петли.

Отгоре хвърляха децата,
тъй както в клетката на звяр,
трохи оскъдни за отплата
на тъй нетрайния ми дар.

Приспал тревогата, забравях
на мама песните дори,
но чуждия брътвеж долавях
и смисълът му се разкри.

Живеех смътно, но спасение
дойде за моя дух сломен —
като божествено видение
яви се музата пред мен.

И стълба спусна мигновено
и ме изведе във света —
прости сърдечната ми леност,
макар едва пред старостта.

В магазина и мен са обрали —
моят грош е по-нужен на друг.
Но какви по-големи печали
съм изпитвал в живота дотук!

В тази радостна, снежна вселена,
със звезди от сияен елмаз,
в мене стреляха, сякаш в мишена,
и духа ми преследваха с бяс.

Израниха те моето тяло,
без да вземат дори и кинжал,
а сърцето ми беше разяла
скъпоценната ревност без жал.

Клеветата разстилаше сини
тюркоазени мрежи в нощта,
царски щедро ме лъжат години,
най-добрите от всички в света.

Хляб да има. Богатства и слава
не заключвам в сандъците аз.
И не знае съдбата лукава,
че с подаръка даде ми право
на свободен и праведен глас.

Но защо пое ти риска —
не от божия черпак,
а от нашия поиска
ти, душа, да пиеш пак?

А и тялото човешко
е подслон несъвършен.
Не влетя ли ти по грешка
тъй уверено във мен?

Ще отпадне мойто тяло —
тази слаба тленна плът.
И ще литнеш — птица бяла —
по обратния си път.

Но когато те зовеше
битието в тежък ден,
непосилно тежко беше
твойто бреме и за мен.

Може и така да стане,
че след полета в нощта
да стоиш с крила прибрани
пред заключена врата.

Но запей как на земята
пи тъй дълго от скръбта,
как се впиваше иглата
смъртоносно във плътта.

Пей ти, скитнице предишна,
без троха пред онзи праг,
пей как цъфналата вишна
е покрил саван от сняг,

как над зрялата пшеница
ледени зърна плющят.
Даже времето да спрат,
пей, нали си ти певица,
пей, душа, ще ти простят.